Трябваше да се изплаша. Никога не го бях виждала толкова бесен дори и когато се нахвърли върху обирджиите. Но в ума ми нямаше място за страх, защото бях изрекла истина — бях го назовала по името, което никога не беше искал да узная. И оставих това име да попие в мен, оставих истината за самоличността му да се настани в сърцето ми.
МакКуин. Един от тримата мевански лордове, който храбро се беше опитал да си върне трона преди двайсет и пет години. Чиито планове да детронира Ланън и да коронова най-голямата дъщеря на Кавана бяха рухнали в пепел, а впоследствие съпругата му бе убита; той бе избягал със сина си, за да се крие и да страда мълчаливо.
— Амадин… — прошепна той; гласът му прозвуча сподавено, когато произнесе името ми. Нажежената до бяло ярост бе изчезнала, оставяйки след себе си изтощение, когато Журден се свлече в стола си. — Как? Как се досети?
Седнах бавно в един от другите столове и зачаках да ме погледне.
— Знам, че сте меванец, откакто ви видях да поваляте крадците с лекота.
Той най-сетне срещна погледа ми; очите му бяха кървясали.
— Сега проумявам защо реагирахте толкова свирепо. Готов сте да опазите близките си на всяка цена, защото, сега разбирам, че сте изгубили някого, който ви е бил много скъп. А после този… непознат… спомена, че бил чакал двайсет и пет години — продължих и преплетох студените си пръсти. — Преди двайсет и пет години трима храбри мевански лордове щурмували замъка, надявайки се да поставят на трона законната дъщеря, да го отвоюват от жесток и несправедлив крал. Тези лордове били Кавана, Морган и МакКуин, и макар да се укриват, имената им не са забравени — саможертвата им не е забравена.
Той издаде звук, в който се преплитаха смях и стон и покри очи. О, сърцето ми щеше да се скъса, когато чух болката на такъв човек, когато осъзнах от колко отдавна се криеше, носейки вината за онова клане.
Той свали ръце; по миглите му още блестяха няколко сълзи, но той се засмя:
— Трябваше да се досетя, че си прозорлива и лукава. Ти си от рода Аленах.
Сърцето ми изстина при звука на това име и го поправих с думите:
— Причината не е в това, а защото съм адепт на науките и ми преподаваха история на Мевана. Смятахте ли някога да ми кажете истината?
— Не и докато Изолда не бъде коронована. Мълчах само за да те предпазя, Амадин.
Не го вярвах. Не проумявах, че приемният ми баща беше един от бунтовните мевански лордове, че притежателят на име, за което Картие беше разказвал, сега седеше пред мен на живо, от плът и кръв.
Хвърлих поглед към разпръснатите по писалището му книжа, бях зашеметена. Погледът ми беше привлечен от нещо познато… пергаментов лист с изображението на кървящо перо, което нямаше как да сбъркам. Посегнах към него; Журден гледаше как вдигах илюстрацията с треперещи пръсти.
— Вие сте „Безмилостното перо“ — прошепнах; очите ми се стрелнаха към неговите.
— Да — отвърна той.
Заля ме вълна от благоговение и тревога. Спомних си всички памфлети, които бях чела, колко смели и убедителни бяха думите му. И в този момент получих отговор на моя въпрос; защо искаше да унищожи северния крал. Заради Ланън беше изгубил съпругата си, земята си, хората си, честта си.
Прочетох думите, които бе надраскал под рисунката — разхвърляна първа чернова на предстоящата му публикация:
Как да поискате прошка за това, че с право сте се вдигнали на бунт срещу човек, който се мисли за крал: Предложете първо главата си, после верността си…
— Аз… не мога да повярвам — признах и оставих листа на писалището.
— Кой смяташе, че е Безмилостното перо, Амадин?
Свих рамене:
— Наистина не знам. Някой валенианец, който обича да се присмива на Ланън и на настоящите събития.
— Нима мислеше, че избягах тук, за да се спотайвам, да стоя безучастно, да се превъплътя във валенианец и да забравя кой съм? — попита той.
Не отговорих, но погледът ми издържа на неговия; емоциите ми още бушуваха.
— Кажи ми, дъще — каза той като се наведе напред. — От какво се нуждае всяка революция?
Отново мълчах, защото наистина не знаех.
— За една революция са нужни пари, вяра и хора, готови да се борят — отвърна той. — Започнах да списвам „Безмилостното перо“ преди почти две десетилетия, с надеждата да пробудя както меванците, така и валенианците. Дори ако Вдовицата никога не ми бе казала за теб и за спомените ти… щях да продължа да разпространявам „Безмилостното перо“ докато стана деветдесетгодишен и крехък, докато хората — валенианци, меванци или двата народа, обединени — най-сетне въстанат, със или без магия.