Запитах се какво ли бе усещането — беше прекарал повече от двайсет години, укривайки се, оставяше анонимните си думи бавно да подкопават валенианското неведение и меванския страх. И бе готов да го прави в продължение на още двайсет, ако бе нужно, докато се сдобиеше с нужните пари, убеждение и хора, за да го направи възможно.
— Без мен и моето обещание за камъка… — казах, прочиствайки гърло. — Какво възнамерявахте да правите?
Журден събра пръстите си и подпря брадичка върху тях:
— Понастоящем сме привлекли към каузата си трима валениански благородници, които осигуриха средства и обещаха войници, които да се бият. Въз основа на това предполагаме, че можем да вдигнем успешна революция след четири години.
За двайсет и пет години си беше осигурил подкрепата само на трима валениански благородници. Размърдах се в стола си:
— Това няма ли да разпали война, татко?
— Със сигурност. Тази война се готви от сто трийсет и шест години.
Взирахме се един в друг. Поддържах предпазливо и сдържано изражение, макар че представата за война караше сърцето ми да повехне. Внезапно ме завладя страхът от конфликт, от битки, пролята кръв и смърт.
— А ако помолите Ланън да ви прости? — осмелих се да попитам. — Дали ще е готов за промяна? За преговори?
— Не.
— Нима няма съветници? Поне един човек, който би ви изслушал?
Той въздъхна:
— Нека ти разкажа една кратка история. Преди трийсет години често присъствах на кралските посещения. Веднъж седмично Ланън сядаше на трона си и изслушваше жалбите и молбите на хората. Стоях сред тълпата и бях свидетел заедно с другите лордове. Не мога да ти опиша колко пъти виждах мъже и жени — деца — насечени на парчета до столчето за крака в подножието на трона; пръсти и езици, очи и глави. И всичко беше само защото се осмеляваха да поискат нещо от него. А аз гледах, боейки се да проговоря открито. Всички се страхувахме да му противоречим открито.
Помъчих се да си представя сцената, която ми описваше, помъчих се да проумея, че подобно насилие се случваше на север оттук.
— Значи няма мирен начин да се промени?
Той най-сетне проумя въпросите ми, ужаса в очите ми:
— Амадин… да донесеш камъка и да съживиш магията е най-мирният път към справедливостта. Не мога да обещая, че няма да има конфликт или битка. Но наистина те уверявам, че без теб в крайна сметка ще избухне война.
Прекъснах зрителния ни контакт и сведох поглед към гънките на роклята си. Той мълчеше, даваше ми време да проумея наученото, знаеше, че кипях от нови въпроси.
— Откъде познавате Вдовицата? — попитах.
Журден си пое дълбоко дъх и си наля чаша ликьор. Напълни една и за мен. Долових в този жест тихата му покана, като знак, че се готвеше да ми разкаже някои мрачни събития, и с благодарност приех питието.
— Преди двайсет и пет години — подхвана той, — се присъединих към лорд Морган и лорд Кавана в плановете им да свалят Ланън от власт, да поставят на трона най-голямата дъщеря на Кавана. Тя притежаваше следа от онази древна, магична кръв, според родословието им имаше далечна връзка с първата кралица, Лиадан, но нещо повече… вече не желаехме да служим на зъл крал, който ни манипулираше, потискаше жените ни, погубваше всички, дори децата, ако го погледнеха неправилно. Знаеш, че се провалихме, че другите лордове не пожелаха да се обединят с нас, защото ни липсваха Камъкът на здрача и Канонът на кралицата. Не се съмнявам, че ако разполагахме дори само един от тези артефакти, другите Домове щяха да се сплотят около нас.
Той отпи глътка ликьор и завъртя стъклената чаша в ръцете си. Направих същото, подготвяйки се за най-трудната част от историята.
— Предаде ни един от другите лордове, който беше обещал да се присъедини към нас. Ако не беше неговата измяна, можеше и да надвием Ланън, понеже плановете ни зависеха от елемента на изненада. Тихомълком събрахме силите на нашите три Дома, нашите мъже и нашите жени, и планирахме да щурмуваме замъка, да направим нещата възможно най-мирно, да организираме на Ланън истински съдебен процес. Но той ни разобличи и изпрати войската си да ни пресрещне на полето. Последва кървава битка, в която съпругите ни бяха покосени, дъщерите ни — изклани. И въпреки това той искаше ние, неговите бунтовни лордове, да оцелеем, да бъдем изправени пред него за мъчително наказание. И ако не беше Люк… ако нямах сина си, когото се бях заклел да опазя, докато съпругата ми умираше в ръцете ми… щях да ги оставя да ме заловят.