Но аз взех Люк и побягнах, както сториха лорд Кавана и най-малката му дъщеря, както направиха лорд Морган и синът му. Бяхме изгубили всичко друго; съпругите си, земите си, Домовете си. И въпреки това останахме живи. И въпреки това нашите Домове не бяха мъртви, заради децата ни. Побягнахме на юг към Вадения, знаейки, че можехме да предизвикаме война, като избягаме в друга страна, че Ланън никога няма да спре да ни търси, защото той не е глупак. Знае, че един ден ще се върнем за него, за да отмъстим за кръвта на жените си.
Той пресуши ликьора си. Аз последвах примера му, усещах огъня да се разлива из всяка извивка и кътче на тялото ми. В мен се пробуждаше справедлив гняв, жажда за отмъщение.
— Навлязохме възможно по на юг във Вадения, като се придържахме към горите, пасищата, селските области — продължи Журден с дрезгав глас. — Но Люк се разболя. Беше само на една година и аз гледах как бавно изнемощяваше в прегръдките ми. В една бурна нощ се осмелихме да почукаме на вратата на красиво имение насред едно поле. Беше Магналия.
Почувствах как сълзите преливаха по краищата на очите ми, когато ме погледна и осъзнах какво се готвеше да каже.
— Вдовицата ни прие, без да задава въпроси — каза той. — Сигурно се е досетила, че бягахме, че можехме да й навлечем неприятности. Вестта за касапницата още не бе прекосила канала, но й казахме кои бяхме, какво щеше да й коства гостоприемството й. Тя ни позволи да спим на сигурно място, облече ни, нахрани ни и повика лекар да се погрижи за сина ми. А после даде на всеки от нас по една кесия монети и ни каза да се разделим и да се установим във Валения, че денят на разплатата щеше да дойде скоро, ако проявяхме търпение и изиграехме козовете си разумно.
Той си наля нова чаша ликьор и разтърка слепоочията си:
— Постъпихме както ни посъветва. Приехме валениански имена и тръгнахме по отделни пътища. Аз се установих в Бомонт, станах саможив и необщителен адвокат, наех учител по музика да обучи сина ми, за да стане адепт, да превърне Люк във валенианец, доколкото беше възможно. Морган се засели в Деларош, а Кавана отиде на юг в Перин. Но не губехме връзка. А аз никога не забравих добротата на Вдовицата. Отплатих й се, пишех й, дадох й да разбере, че й бях изключително задължен. — Очите му се стрелнаха към моите. — Изглежда е била права; картите най-сетне се подредиха.
Посегнах към гарафата с ликьор само защото почувствах тежестта на тази надежда. Той се нуждаеше от мен, за да намеря камъка. А ако не успеех да го направя? Ами ако плановете отново се проваляха?
— Татко — промълвих и срещнах погледа му. — Обещавам ви, че ще сторя всичко по силите ми, за да открия и върна камъка, ще ви помогна да постигнете справедливост.
Той прокара ръка през кестенявата си коса, побелелите кичури блестяха като сребро в светлината на свещите.
— Амадин… Не смятам да те изпращам в Мевана.
За малко щях да се задавя и да изплюя ликьора си:
— Какво? Нали от мен се очаква да открия камъка?
— Да и не. Ще ни кажеш как да го намерим. Люк ще го прибере.
Това не ми хареса. Изобщо. Вместо да споря с него, след като така великодушно бе разкрил болезненото си минало, се облегнах назад в стола. Едно по едно — казах си.
— Имахме уговорка — напомних му спокойно.
Той се поколеба. Знаех, че изпитваше ужас да не ми се случеше нещо, да ме изпратеше на смърт или дори по-лошо. Съпругата му беше умряла в ръцете му, на подгизнало от кръв поле, където се бе провалил. И знаех, че беше твърдо решен участта ми да не повтори нейната. Нима вече не го бях видяла да отвръща с насилие, когато бях застрашена? А дори не му бях истинска дъщеря.
Това извикваше меванското у него, което бях видяла и у Люк. Меванските мъже не търпяха никаква заплаха, отправена към жените им.
Което означаваше, че беше нужно да придобия по меванско държание. Трябваше да се науча как да си служа с меч, как да се разпореждам с тези упорити мъже.
— Уговорката ни беше да имаш право на глас в плановете — което напълно възнамерявам да спазя — и лично да връчиш камъка на кралицата — отвърна Журден. — Изобщо не сме говорили, че ще отидеш в Мевана и ще вземеш камъка.
Беше прав.
Сподавих един рязък отговор, прокарах го надолу с глътка ликьор и попитах:
— Е, кой е онзи мъж? Непознатият?
— Един от моите верни танове — отговори Журден. — Служеше ми, когато бях лорд.
Очите ми се разшириха:
— Тревожи ли ви това, че ви откри тук?
— Да и не. Това означава, че не съм толкова добре скрит, колкото някога мислех — каза той. — Но той търси от години. И ме познава много добре от приближените на Ланън. Знае как бих мислил, как бих се скрил и как бих действал.