На вратата се потропа тихо. Миг по-късно Люк надникна вътре и ме видя да седя пред Журден, ликьора в ръцете ни, с вълнението, все още светещо в очите ни.
— Вечеря у семейство Лорент — съобщи той; погледът му премина от Журден към мен и обратно към Журден с безброй въпроси.
— Амадин ще ни придружи — каза Журден.
— Отлично — заяви Люк. — Лиъм е в кухнята и се тъпче с гозбите на Пиер.
Предположих, че Лиъм е танът. Но кой беше Лорент?
Още преди въпросът да успее да пробяга по лицето ми, Журден каза:
— Семейство Лорент са кланът Кавана.
Имаше много имена за запомняне — мевански имена, скрити във валениански псевдоними, — започнах мислено да чертая родословие с дълги разклонения. Единият клон бе МакКуин, когото щях да продължа да наричам Журден, за да го предпазя. Друг клон беше Лорент; те бяха отдавна скритите Кавана. А последният клон беше за лорд Морган, с когото тепърва ми предстоеше да се запозная и да науча името, което бе приел.
— Имаш ли нужда да се освежиш, преди да тръгнем, Амадин? — попита Журден, аз кимнах и бавно се надигнах.
Точно щях да подмина Люк на прага, когато се поколебах и безпомощно се обърнах отново:
— Мислех, че семейство Лорент са се установили в друг град.
— Така е — отговори Журден. — Преместиха се тук неотдавна, за да са по-близо.
По-близо до сърцето на плановете за преврат, които неочаквано се бяха променили с моето пристигане.
Замислих се върху цялата ситуация; вълнението се промъкна през сърцето ми, през стомаха ми, през ума ми. Измих си лицето, смених си роклята — Журден бе удържал на думата си и ми беше осигурил нови дрехи, — а после укротих косата си, прибирайки я в корона от плитки.
Журден и Люк ме чакаха във фоайето, безмълвно излязохме в нощта и тръгнахме към градската къща на семейство Лорент.
Живееха през три улици източно в периферията на града; тих квартал, далече от пазара и от любопитни очи. Журден не си направи труда да позвъни на звънеца; почука бързо четири пъти. Вратата се отвори моментално и една по-възрастна жена с ленена забрадка и червендалесто лице ни пусна вътре; погледът й се задържа върху мен, сякаш можеше да съм опасна.
— Тя е една от нас — каза Журден на жената-шамбелан, която кимна сковано, а после ни поведе надолу по тесен коридор към трапезарията.
Дълга дъбова маса беше обточена със свещи и по нея беше разпръсната лавандула; блюдата и калаените чаши блестяха като утринна роса. Начело на масата седеше по-възрастен мъж; чакаше ни. Когато влязохме, се изправи с гостоприемна усмивка на лицето.
Беше белокос, висок, широкоплещест и с ясно оформени, чисти черти на лицето. Може би наближаваше края на шейсетте, но при меванските мъже понякога беше трудно да се определи. Те се състаряваха по-бързо от валенианците, понеже обичаха да бъдат навън. Очите му бяха тъмни, благи, и ме откриха веднага.
— А, това сигурно е вашата дъщеря-адепт, Журден — каза той и ми протегна голямата си, обсипана с белези ръка.
Точно така; меванските мъже се ръкуваха. Обичаят водеше началото си от свирепите времена; за да бяхте сигурни, че гостите ви не криеха остриета в ръкавите си.
Усмихнах се и оставих ръката си да се отпусне в неговата.
— Аз съм Амадин Журден.
— Хектор Лорент — отвърна мъжът и сведе глава. — В едно друго време бях Брендън Кавана.
При звука на името, изречено от устните му, ме побиха тръпки; той накара миналото внезапно да ми се стори по-близко и по-ясно, сякаш дните на кралиците се събираха в сянката ми.
Но нямах време да му отговоря. Зад мен се разнесоха тихи стъпки; една гъвкава фигура се докосна леко до рамото ми, преди да застане до Хектор Лорент. Видях млада жена, която не беше много по-голяма от мен, с коса, подобна на буен водопад от тъмночервени къдрици, с лунички, посипали се като звезди по бузите й. Имаше очи като на кошута — големи и кафяви — и в ъгълчетата им се появиха ситни гънки, когато ми се усмихна предпазливо.
— Изолт, това е дъщеря ми Амадин — представи я Журден. — Амадин, позволи ми да те запозная с Изолт Лорент — Изолда Кавана — бъдещата кралица на Мевана.
Седемнайсет
Урок по използване на меч
Как човек поздравяваше меванска кралица?
Не знаех и затова прибягнах до валенианското си възпитание и направих реверанс, с бясно блъскащо в гърдите ми сърце.
— Чувала съм толкова много прекрасни неща за теб, Амадин — каза Изолт и протегна ръце към моите, докато се изправях.
Пръстите ни се преплетоха, и моите, и нейните бледи и студени, адепт и кралица. За миг си представих, че беше моя сестра, защото ето че стояхме сред пълна стая с мъже, дъщери на Мевана, които бяхме отгледани във Вадения.