В онзи миг се заклех, че щях да сторя всичко по силите ми, за да се погрижех да си върнеше трона.
— Почитаема кралице — казах с усмивка, знаейки, че меванците не си даваха труд да използват обръщения като „височество“ и „величество“. — Аз… за мен е чест да се срещна с вас.
— Моля те, наричай ме Изолт — настоя тя и стисна пръстите ми точно преди да ме пусне. — И нали ще седнеш до мен на вечеря?
Кимнах и я последвах към стола до нейния. Мъжете заеха местата около нас и ейлът беше налят, а блюдата с вечерята — подредени по цялата дължина на масата. Отново се изненадах от начина на поднасяне на меванската вечеря — нямаше блюда, които да поставят пред нас и да отнасят според някакъв ред. Вместо това разнесоха блюдата наоколо и всички едновременно напълнихме чиниите си догоре. Това бе непринуден, интимен, естествен начин да участваш във вечеря.
Докато се хранех, слушайки разговора на мъжете, се удивих колко добре прикриваха акцента си, колко валениански звучаха всъщност. Докато не зърнах мънички частици от наследството им — чух в гласа на Журден да се появява леко провлачване, видях как Лорент измъкваше кама от жакета си, за да си нареже месото, вместо да използва ножа си за хранене.
Но въпреки цялата меванска атмосфера, която се бе установила около масата, едно нещо нямаше как да ми убегне; Изолт и Люк все така запазваха строгата си поза, все така си служеха правилно с вилиците и ножовете си. Защото бяха родени в Мевана, но и двамата са били много малки, когато бащите им избягали с тях. Валения със своята пламенност, изящество и етикет, беше единственият начин на живот, който познаваха.
Тези мисли едва бяха минали през ума ми, когато хвърлих поглед надолу и видях кама, втъкната в колана на хълбока на Изолт, почти скрита в дълбоките дипли на семплата й рокля. Тя почувства погледа ми и хвърли поглед към мен с усмивка, витаеща точно над ръба на високата й чаша, докато се канеше да отпие глътка ейл.
— Харесваш ли хладни оръжия, Амадин?
— Никога не съм държала такова — признах. — А ти?
Мъжете бяха твърде погълнати от разговора си, за да ни чуят. Въпреки това Изолт снижи глас, докато отговаряше:
— Да, разбира се. Баща ми настоя да усвоя изкуството да си служа с меч още от ранна възраст.
Поколебах се, несигурна дали имах право да искам такова нещо от нея. Изолт обаче беше прочела мислите ми, защото предложи:
— Би ли искала да се научиш? Бих могла да ти дам няколко урока.
— С удоволствие — отговорих и почувствах как погледът на Люк се измести към нас, сякаш знаеше, че правим планове без него.
— Ела утре по пладне — промърмори Изолт и намигна, защото също почувства интереса на Люк. — И остави брат си вкъщи — изрече високо, само за да го подразни.
— И какво планирате вие двете? — запита Люк с провлечен тон. — Плетене и бродиране?
— Как изобщо се досети, Люк? — Изолт се усмихна сдържано и се върна към вечерята си.
Тази вечер не бяха обсъждани планове или стратегии за възвръщането на трона. Това беше просто семейна среща, приятно затишие преди буря. Семейство Лорент — кланът Кавана — изобщо не ме попитаха за спомените ми, за камъка, макар да усещах, че знаеха всяка подробност. Чувствах го всеки път, щом Изолт ме погледнеше с неимоверно любопитство и интерес, събрани в очите й. Журден беше казал, че тя носеше следа от магия в кръвта си; аз бях напът да върна камъка на предците й, да го окача на врата й. Което означаваше, че ми предстоеше да й върна магията.
Тази мисъл поглъщаше изцяло съзнанието ми, докато се приготвяхме за тръгване, сбогувайки се със семейство Лорент във фоайето.
— Ще се видим утре — прошепна ми Изолт, като ме прегръщаше.
Запитах се дали някога щях да се чувствам непринудено, докато прегръщах бъдещата кралица. Да докосна кралска особа влизаше в противоречие с всичко валенианско у мен. Но ако съществуваше момент, в който да се отърся от валенианското наследство на майка си, той беше сега.
— Утре — казах и кимнах, сбогувайки се с нея, докато излизах след Журден и Люк навън в нощта.
На следващия ден се върнах у семейство Лорент няколко минути преди пладне и с Люк по петите.
— Нямам нищо против — настоя брат ми, когато застанахме пред входната врата и позвънихме. — Само че е най-добре да се съсредоточим върху други неща. Хмм?
Бях му разказала за уроците по използване на меч, но не и че главният ми мотив беше да убедя Журден, че можех да се защитавам, че можех да бъда изпратена в Мевана за откриването и връщането на камъка.