— Добре ли са кобилата и жребчетата?
— Много са добре, въпреки че всички освен Малкълм са изтощени. — Като не знаеше какво друго да направи, тя пъхна ръце в диплите на полата си. Колкото и да бе странно, я напуши смях. В края на краищата, наистина бе смешно. Бригъм, изтеглил меч като отмъстителен ангел. Или дявол. А тя самата омазана с мръсотия, пот и родилна кръв. — Моля за извинение, милорд — успя да каже през смях. Може и да й бе приятно да се бори с него, ала за нищо на света не би го притеснила съзнателно.
— Това забавлява ли ви, мадам? — попита той студено.
— Не. Да. — Серина с въздишка изтри очи. — Ужасно съжалявам, че се засмях. Уморена съм.
— В такъв случай ще ви оставя да си легнете.
Не можеше да го пусне да си тръгне така, помисли тя, като го видя да слага ръка на дръжката на вратата. Ако прощалните им думи бяха изкрещени, това би я задоволило. Но цяла нощ нямаше да може да заспи, ако го бе накарала да се свие засрамено, когато се бе опитал да я защити.
— Милорд…
Бригъм се обърна. Очите му отново бяха спокойни и много студени.
Езикът й се върза. Това не бе мъж, на когото можеш да благодариш с усмивка. Другият мъж би разбрал — онзи, който я бе прегърнал така нежно. Ала не и този.
— Вие… Ъ-ъ-ъ… Заминавате днес с баща ми и неговите хора.
— Да — отсече той и забарабани с пръсти по дръжката на меча си.
— Пожелавам ви късмет… В ловуването.
Бригъм вдигна вежди. Значи Серина знаеше. Но пък разбира се, че трябваше да знае. И след като бе Макгрегър, ако се наложеше, би отнесла това знание със себе си в гроба.
— Благодаря ви, мадам. Няма повече да ви задържам.
Тя понечи да си тръгне, после се обърна с наново разпалена в очите страст.
— Какво не бих дала да можех днес да тръгна с вас — Подхвана полите си и се втурна към къщата.
Бригъм остана където си беше и я проследи с поглед, докато изкачи височината. Трябва да бе лудост. Трябва да бе най-голямата грешка на провидението, най-горчивата ирония.
Той бе влюбен в нея.
Въздъхна дълбоко, докато я гледаше как се скрива от очите му. Бе влюбен в нея, помисли отново, а Серина по-скоро щеше да забие нож в сърцето му, отколкото да му даде своето сърце.
Бе дълго, тежко пътуване през по-диви земи, отколкото при пътуването с Кол на север. Тук имаше отекващи хълмове и голи скали, стърчащи като зъби от голата земя. Сивите върхове и зъбери блестяха от сняг и лед. Можеха да минат много километри, без да видят и една хижа. После попадаха в някое село, където се издигаше гъст пушек от торфа и хората се стичаха навън да ги поздравят и да чуят новини.
Това бе тази Шотландия, за която му бе разказвала баба му — сурова, често безплодна, ала винаги ревностно гостоприемна. Спряха на обед и един пастир и семейството му настойчиво ги поканиха да обядват. Имаше супа, за която Бригъм не разбра и нямаше желание да разбере от какво бе направена, риба и черен пудинг. Сигурно би предпочел храната, която носеха със себе си, но яде каквото му се предлагаше, защото разбираше, че това бе най-щедрото угощение, което можеше да се предложи в тези самотни хълмове. Преглътнаха го с бирата на Иън.
Имаше пет-шест деца, всичките полуголи, ала щастливи, а жената на пастира седеше до огъня и предеше. В къщичката миришеше от купчинката тор, струпана пред вратата, и от добитъка, затворен в стаята отзад.
Ако семейството смяташе съдбата си за нерадостна, не го показваше. Пастирът пиеше с удоволствие и се кълнеше във вярност към крал Стюарт.
Всички мъже бяха посрещнати като скъпи гости и на всеки бе дадено да яде, въпреки че порциите бяха оскъдни. Бригъм не можа да сдържи усмивката си, като гледаше как достолепният Паркинс с мъка преглъща загадъчната супа и се мъчи да махне малките мръсни ръчички от блестящия си от чистота ръкав.
С хиляди извинения успяха да убедят домакините си, че бързат и не могат да останат да нощуват. Когато отново потеглиха, вятърът се бе засилил и носеше вкус и мирис на сняг.
— Имам чувството, че сега цяла седмица ще гладуват — забеляза Бригъм.
— Ще се справят. Техният господар ще се погрижи да ги снабди с храна. Така се прави в клановете. — Иън яздеше като два пъти по-млад от възрастта си, изправен на седлото, неуморен, хванал леко юздите. — С такива хора милият Чарли ще трябва да направи от Шотландия цветна градина.
— А Камерънови?
— Добри бойци и истински мъже. — Иън се впусна в лек галоп. — Сам ще видиш, когато се срещнем в Гленфинън.
— Якобитите ще имат нужда не само от добри бойци, а и от добри генерали. Бунтът ще е успешен само ако принцът има добри съветници.
Иън го погледна с блеснали очи.
— Значи си помислил за това.