— Да. — Бригъм се огледа. Скалистата пресечена местност бе идеалното бойно поле за планинците. Мъжете, които яздеха зад тях, мъжете, които живееха тук, добре познаваха нейните предимства и препятствия. — Ако проведем битката тук, ще победим. Британия ще бъде обединена.
— Моето желание е да видя Стюарт на трона — заяви Иън. — Но ще ти кажа, че и преди съм виждал война. През петнайсета, през деветнайсета. Виждал съм надежди и разочарования. Не съм толкова стар, че кръвта ми да не закипява при мисълта за битка, при надеждата да се поправят старите неправди. Ала тази ще бъде последната. Ще доживееш да видиш и други битки, Иън.
— Тази ще бъде последната — повтори той. — Не само за мен, момче, за всички нас.
Бригъм мислеше върху тези думи, докато се приближаваха към Гленфинън.
Водите на Лох нан Уамх бяха тъмни, виолетовосини. Когато стигнаха до големия каменей замък, снегът едва започваше. Небето над тях бе станало оловносиво, а вятърът бясно шибаше водите на езерото.
Пристигането им бе възвестено с гайди. Странната музика се носеше в студения въздух. С такава музика се празнуваше, скърбеше и се повеждаха войници в бой. Докато стоеше в снежната виелица, Бригъм разбра как под тези звуци един мъж може да плаче или да се бие.
Вътре слугите бяха отпратени да отнесат багажа, огньовете горяха буйно и във всяка ръка бе пъхната чаша уиски.
— Добре дошли в Гленфинън — вдигна чаша Доналд Макдоналд. — За твое здраве, Иън Макгрегър.
Иън отпи и с очи одобри качеството на уискито на Макдоналд.
— И за твое.
— Лорд Ашбърн. — Макдоналд направи знак да се налее още уиски. — Надявам се, че моят стар приятел ви е настанил добре.
— Много добре, благодаря.
— За успешния ви престой в Гленфинън. — Макдоналд вдигна наздравица и отново пи. Не за пръв път Бригъм бе благодарен, че носи на уиски. Когато забеляза как лесно пресушаваха чашите си неговите спътници, реши, че го е наследил от баба си.
— Вие сте роднина на Мери Макдоналд от Слийт в Скай.
— Внук съм й.
Макдоналд се почувства задължен да вдигне тост и за нея.
— Помня я. Беше хубаво момиче, макар че едва бях проходил, когато посетих семейството й. Тя ви е отгледала, нали?
— Откак починаха родителите ми. Трябва да съм бил почти десетгодишен.
— След като сте тук, не се съмнявам, че добре си е свършила работата. Сигурно сте гладни, господа. Приготвили сме ви вечеря.
— А другите? — попита Иън.
— Очакваме ги утре. — Макдоналд погледна към вратата и тежкото му лице се нагъна в усмивка. — А, дъщеря ми. Иън, нали помниш моята Маргарет?
Бригъм се обърна и видя дребна тъмнокоса девойка на около осемнадесет години. Бе облечена с широка тъмносиня рокля с обръчи, в тон с очите й. Тя се поклони, после се приближи към Иън с протегнати ръце и с усмивка, от която на бузите й разцъфнаха трапчинки.
— Ето това се казва момиче! — Той се разсмя гръмогласно и я целуна по двете бузи. — Пораснала си, Меги.
— Не сме се виждали от две години. — Гласът й бе мек и мелодичен.
— Одрала е кожата на майка си, Доналд. Слава Богу, че не прилича на теб.
— Внимавай, когато ме обиждаш в моя собствен дом. — Но в предупреждението на Макдоналд прозвуча нотка на гордост. — Лорд Ашбърн, позволете да ви представя дъщеря си Маргарет.
Меги отново се поклони и протегна ръка на Бригъм. — Госпожице Макдоналд, за мен е удоволствие да видя красиво цвете в такава мрачна нощ.
Тя прихна и развали елегантния реверанс.
— Благодаря ви, милорд. Рядко ми се случва да чуя ласкателство. Вие сте голям приятел на Кол, нали?
— Да.
— Мислех… — Момичето погледна от Бригъм към Иън.
— Той не дойде ли с вас, лорд Макгрегър?
— Не поради липса на желание, Меги. И доскоро бях чичо Иън.
Меги се засмя и го целуна по брадатата буза.
— Още си чичо Иън.
Той я потупа по ръката и се обърна към Макдоналд.
— Кол и Бригъм са имали малко неприятности по пътя от Лондон. Кембълови.
— Кол? — попита бързо Меги и разкри повече, отколкото бе искаше. — Ранен ли е? — Вплете пръсти в пръстите на Иън и той вдигна вежди.
— Вече се оправя, момиче, ала Гуен тропна с крак и каза, че още не може да пътува.
— Моля те, кажи ми, какво се е случило? Тежко ли е ранен? Беше ли…
— Меги! — прекъсна я със смях Макдоналд. — Сигурен съм, че Иън и лорд Ашбърн ще ни разкажат всичко, но си мисля, че сега искат да се поосвежат преди вечеря.
Макар и очевидно да нямаше търпение, тя се спря.
— Разбира се. Извинете ме. Ще ви покажа вашите стаи.
— Грациозно отметна полите си и поведе гостите на баща си към стълбите. — Ако имате нужда от нещо, трябва само да кажете. Ще вечеряме след един час, ако ви е удобно.