— Нищо не би било по-удобно за мен — каза Иън и я щипна по бузата. — Пораснала си много хубава, Меги. Майка ти щеше да се гордее с теб.
— Чичо Иън… Кол тежко ли беше ранен?
— Той се възстановява добре, момиче, честна дума.
Принудена да се задоволи с това, тя остави мъжете. Вечеряха спокойно и елегантно в голямата столова.
Имаше стриди, по-големи, отколкото Бригъм си спомняше да е виждал някога, сьомга в пикантен сос, после печена гъска. Имаше диви птици, сос от касис и печено овнешко. Домакинът им предложи и сладкиши — ментов кекс, торти, задушени круши и захаросани плодове.
През цялото време Меги изпълняваше задълженията си като домакиня с лекота и оживление, които много й подхождаха. Докато си тръгна и остави мъжете с портвайна ям, бе очаровала цялата маса, от Иън до най-последния благородник от свитата му.
Разговорът се насочи към политиката. Обсъждаха се намеренията на Луи към Англия и неговата подкрепа за Чарлз и якобитите, спореше се, докато слугите донесоха нови свещи и разпалиха огъня.
Тук, в тази столова в дивите западни планини, имаше единодушна подкрепа за принца. Бригъм виждаше, че тези мъже не само щяха да се бият за него, а и бяха го заобичали като символ на надежда, какъвто е бил почти от раждането си.
Легна си късно, ала заспа трудно. Огънят хвърляше червени отблясъци, а карираните пердета на спалнята скриваха всичко, макар че се чуваше как вятърът свири в стъклата. Мислите му, колкото и да се опитваше да ги обуздае, отново и отново се връщаха към Серина.
Дали и тя сега бе в леглото си, дълбоко заспала, духът й спокоен, тялото и отпуснато? Или като него лежеше будна и неспокойна, душата й в смут, тялото й напрегнато от желания, подхранвани като пламъците на нощния огън?
Каква бе тази лудост, привличаща един мъж към една жена, която мрази всичко в него? Бе срещал и по-красиви жени, определено бе срещал по-мили. Бе имал жени, които се смееха и лудуваха, в леглото и извън него, без да ги е грижа дали той е английски лорд или френски селянин. Бе имал жени, горди и елегантни, които с удоволствие го канеха на чай или го придружаваха на спокойна разходка или езда през парка.
Защо никоя от тях не го бе карала да лежи в леглото и да се поти от образа на тънки бели ръце и буйна червеникаво-златиста коса? Никоя от тях никога не го бе карала да гори само при мисълта за едно име, за едно лице, за две очи. Те нямаха нищо общо, освен верността към детронирания кралски двор. Не виждаше логика тук, не виждаше причина един мъж да загуби сърцето си заради една жена, която би била щастлива да го стъпче.
Ала наистина я обичаше. Мина му през ума, че може би щеше да плати по-скъпо за тези си чувства, отколкото за това, че следва съвестта си и каузата на якобитите.
Когато заспа, спа лошо и се събуди малко след изгрев слънце от пристигането на Камерънови.
Към обед къщата гъмжеше от мъже — Макдоналдови от западните острови, Камерънови, Драмъндови, още Макгрегърови от далечни краища. Срещата се превърна в празненство с гайди и уиски, където гърмеше смях и не се обръщаше внимание на грубите обноски.
Бяха донесени дарове — елени, зайци и всякакъв друг дивеч, убит по време на пътуването. Те бяха сервирани за вечеря и този път голямата столова бе препълнена с хора. Компанията бе шарена, от вождове и земевладелци с най-големите им синове и хора със сан до васали и членове на свитите. На всички бе сервирано на една и съща маса и бе сервирано добре, но с едва доловима разлика.
В началото на масата имаше еленско печено на шиш и фино червено вино, в средата бира и портвайн с блюда от овнешко и зайци, в дъното говеждо и зеле с трапезна бира. Ала навсякъде храната бе изобилна. Никой не се чувстваше обиден и всички ядяха с апетит. Зад столовете стояха слуги, много от тях местни селяни, повикани специално за случая.
Вдигаха се наздравици за истинския крал, за принца, за всеки клан, за жените и дъщерите на вождовете, една след друга, бутилките се изпразваха и се отваряха нови. Вдигаха чаши за краля отвъд океана и нямаше съмнение, че сърцата им бяха с него. Но когато разговорите се насочиха към Стюартите и възможността за война, Бригъм откри, че масата не бе единодушна.
Имаше някои, чиято кръв кипеше и копнееха веднага да тръгнат към Единбург с вдигнати мечове и с музика на гайди. Надигаше се старото недоволство и като отворена рана пръскаше отрова. Заточения, екзекуции, изгорени домове, наследници, изпратени в плантациите като чираци, конфискувани имения.
Както веднъж му бе казала Серина, това нямаше да се прости, нямаше да се забрави.
Други обаче не бяха толкова склонни да оставят живота и земята си в ръцете на непознатия принц. Те бяха ходили и преди на война и бяха виждали как губят хората и мечтите си.