— Какво?
— Моето име — прошепна Бригъм. — Кажи го пак.
— Няма нужда. — Тя облиза устни и неволно развълнува още повече кръвта му. — Както и ти няма нужда да ме държиш. Вече мога да запазя равновесие.
— Но аз имам нужда, Рина. Три дена бягах и си казвах, че не мога, не трябва и няма да те докосна. — Докато говореше, плъзна ръка по гърба й, по косата й, сякаш можеше да вземе каквото поиска. — Обаче имам нужда. Същата, която виждам сега и в твоите очи.
Серина се мразеше, задето сведе поглед.
— Нищо не виждаш.
— Всичко — поправи я той и я целуна по косите. — О, Господи, не можех да изхвърля от ума си твоя аромат, не преставах да чувствам върху небцето си твоя вкус.
— Престани. — Ако можеше да освободи ръцете си, щеше да си запуши ушите. — Не искам да те слушам.
— Защо? — Ръката върху косата й се сви, така че бе принудена да вдигне глава. — Защото съм англичанин ли?
— Не. Да. Не знам. — Надигна глас, по-груб заради забързалия се пулс. — Знам само, че не искам това. Не искам да се чувствам така, както ти ме караш да се чувствам.
Бригъм изпита момент на тържество и я привлече по-близо.
— Как те карам да се чувстваш, Серина?
— Слаба, уплашена, сърдита. Не, недей — прошепна тя, когато устните му се спуснаха към нейните. — Не ме целувай.
— Тогава ти ме целуни. — Леко докосна устните й.
— Няма.
— Вече го правиш.
Серина простена и се вкопчи в него, взе това, което искаше сърцето й, без да се вслушва в предупрежденията на разума си. Той не бе за нея, никога не можеше да бъде за нея и въпреки това, когато я прегръщаше, й се струваше, че винаги е бил за нея.
Устните му я съблазняваха и се отдръпваха, прелъстяваха я и я измъчваха, докато накрая я предизвикаха да ги завладее. Беше ли му казала, че я кара да се чувства слаба? Това бе лъжа, помисли тя замаяно. Чувстваше се силна, невероятно силна, енергията струеше в нея и пулсираше в кръвта й, докато закипя. Една жена можеше да се страхува от слабостта си, ала не и от силата си.
Обви ръце около нея, отпусна назад глава и устните й се разтвориха, сякаш го подканяше да отпие от тази сила.
Сякаш държеше светкавица, помисли Бригъм. Пълна с огън, блясък и опасна мощ. В един момент той я увещаваше, в следващия беше бомбардиран с топлината, която сякаш се излъчваше от нея. Като прошепна името й, я вдигна от водата, подържа я за миг във въздуха и после я спусна по тялото си, докато краката й опряха пода.
След това устните му се втурнаха по лицето й. Серина пъхна ръце под сакото му и нетърпеливо ги плъзна по ленената му риза. Тялото й се изви към неговото, като молеше да бъде докоснато. Гърдите й се притиснаха изкусително към неговите.
Знаейки, че единственият му избор бе да я смъкне на пода и да достави удоволствие и на двамата или да спре, Бригъм се отскубна.
— Серина… — Хвана двете й ръце и ги поднесе към устните си. — Трябва да поговорим.
— Да поговорим? — Виеше й се свят и думите не можеха да достигнат до съзнанието й.
— Да, и то скоро, преди още повече да съм злоупотребил с доверието на баща ти и на моя приятел.
Тя се вгледа за момент в него и мислите й започнаха да се проясняват. Издърпа ръцете си и ги притисна към бузите си. Как бе могла така да се хвърли към него?
— Не искам да говорим, искам да си отидеш.
— Искаш или не; ще поговорим. — Той отново грабна ръцете й, преди да бе успяла да се извърне. — Серина, не можем да се преструваме, че нещо не се случва между нас всеки път, когато сме заедно. Може да го искам не повече от теб, но не съм такъв глупак, та да казвам, че не съществува.
— Ще мине. — Отчаяно й се искаше да го повярва. — Желанията идват и си отиват.
Бригъм вдигна вежди:
— Такива умни и красноречиви думи от една жена с боси крака.
— Ох, остави ме, чуваш ли? — Серина го блъсна. — Бях си съвсем щастлива, преди да дойдеш тук. Ще бъда съвсем щастлива и след като си отидеш.
— Ами! — Той отново я привлече към себе си. — Ако сега си отида, ти ще плачеш.
Тя гордо изправи гръб.
— Никога няма да пролея и една сълза за теб. Пък и защо ми трябва? Ти не си първият мъж, когото съм целувала, няма да бъдеш и последният.
Очите му се присвиха и потъмняха.
— Опасно живееш, Серина.
— Живея както ми харесва. А сега ме пусни.
— Значи не съм първият, когото си целувала — измърмори Бригъм. Изведнъж изпита бясното желание да ги познава всичките по име и по лице, за да може да ги убие. — Кажи ми, караха ли те другите да трепериш? — Отново я целуна, толкова силно, че тя се задъха. — Караха ли кожата ти да пламти? — Устните му отново се спуснаха към нейните и този път Серина не можеше да направи нищо друго, освен да въздъхне и да го остави да вземе каквото поиска. — Гледаше ли ги както гледаш сега мен? С потъмнели и замъглени очи?