— Меги Макдоналд.
— Ами да. Тя е мома за женене както и голямата ми дъщеря. — За момент се загледа в гърба на Бригъм. Човек трябваше да е сляп, помисли той, за да не види, че става нещо между младия му гост и дъщеря му. — Няма нищо по-разумно, отколкото да дадем един бал, за да ги представим на някои подходящи младежи.
Бригъм едва се пребори с раздразнението си и пусна завесата. Не искаше да гледа към Серина сега, когато слънцето падаше върху лицето й и очите й бяха потъмнели от смях.
— Предполагам, това ще е добър повод.
Кол само се намръщи към върховете на обувките си.
— Не съм във възторг. Още една кикотеща се жена в къщата. Проклет да съм, ако някой ме накара да я водя на спокойни разходки и да слушам приказки за модни бонета, когато трябва да лъскаме мечовете си.
Иън просто стана да отвори вратите на салона.
— Не се съмнявам, че Рина и Гуен ще я забавляват достатъчно добре и без теб. — В стаята нахлуха женски гласове и смях. Кол изръмжа и упорито остана на мястото си.
— Ето го момичето — изгърмя гласът на Иън и отекна от тавана. — Ела тук и дай една целувка на чичо си Иън.
Меги усмихната изтанцува през коридора. Засмя се, когато той я вдигна във въздуха, но Фиона го смъмри.
— Момичето вече достатъчно е убито от пътя. Иди се стопли до огъня, Меги.
Хванала Иън под ръка, Меги влезе в стаята. Само добрите обноски възпряха Кол да не се намръщи. Той неохотно се надигна. После, с обноски или не, устата му увисна отворена. Тя все още изглеждаше дребничка като кукла до широкоплещестия му баща, ала на мястото на кльощавата мърлява досадница мистериозно се бе появило стройно видение в тъмносиньо кадифе. Косата й, тъмна като нощта, падаше на къдрици изпод шапката, обрамчваща лицето й. Винаги ли са били толкова красиви очите й, като езеро по здрач, учуди се Кол и едва успя да затвори уста. Винаги ли кожата й е приличала на прясна сметана?
Меги му се усмихна а после, понеже по време на пътуването внимателно бе планирала ходовете си, се обърна да направи реверанс на Бригъм.
— Лорд Ашбърн.
— За мен е удоволствие да ви видя отново, госпожице Макдоналд. — Той пое протегнатата й ръка и я поднесе към устните си. Зад Иън Серина тихо изсъска. — Надявам се, че пътуването ви не е било прекалено уморително.
— Съвсем не.
Тъй като ръката на Меги бе още в дланта на Бригъм, Серина не можеше да не пристъпи напред.
— Меги, нали помниш Кол? — Малко по-силно от необходимото я издърпа от Бригъм и я поведе към брат си.
— Разбира се, че го помия. — Меги дълго се бе готвила за тази първа среща и нощ след нощ бе упражнявала пред огледалото приятелска, почти безпристрастна усмивка. Въпреки че сърцето й бумтеше, сега тя използва тази усмивка. Той бе още по-красив, отколкото си го спомняше, по-висок, по-широкоплещест, още по-вълнуващ. Бе й отнело толкова дълго време да порасне, но сега, в този момент изглеждаше, че си бе струвало. — Радвам се да те видя отново, Кол. Надявам се, че раната ти е зараснала.
— Рана ли? — Той хвана ръката й. Чувстваше се непоносимо тромав.
— Баща ти ми обясни, че си бил ранен, докато си идвал от Лондон. — Гласът й бе мек като пролетно утро. Меги се чудеше дали Кол чува бесните удари на сърцето й. — Надявам се, че си се възстановил?
— Беше дреболия.
— Убедена съм, че е било много повече от дреболия, ала се радвам, че те виждам отново на крака. — Тъй като се страхуваше, че ако ръката й остане още малко в неговата, може да припадне от удоволствие, тя се отдръпна и се завъртя. По страните й бе избила руменина, която, молеше се Меги, дано всеки би отдал на вълненията от пътуването. — Чудесно е, че съм отново тук. Чичо Иън, лельо Фиона, не знам как да ви благодаря, че ме поканихте да дойда.
Бяха донесени освежителни напитки и всички се разположиха. Вместо да се извини и да се измъкне, както се гласеше, Кол се усети, че се надпреварва да заеме най-близкото до Меги място. Бригъм се възползва от ситуацията и се наведе към Серина, докато предаваше чиния със сладки.
— Ще опитате ли от тези, госпожице Макгрегър? — попита той и добави с тих глас, заглушен от другите разговори: — Избягваш ме, Рина.
— Това е нелепо. — Тя взе един сладкиш, като се чудеше как се бе озовала до него.
— Напълно съм съгласен. Нелепо е да ме избягваш.
Чашката й изтропа в чинийката.
— Ласкаеш се, сесънек.
— Приятно е да те видя нервна — забеляза Бригъм тихо, после се обърна и продължи с нормален тон: — Гуен, трябва да ти кажа колко очарователна изглеждаш в розово.
Той никога не ми казва, че изглеждам очарователна, помисли Серина и почти злобно захапа сладкиша. Бригъм никога не ми прави галантни поклони и красиви комплименти, както на Меги. За мен са само бодлите и ръмженето. И целувките, спомни си Серина и потрепери. Дълбоки, тъмни целувки. Нямаше да мисли за това… Нито за него. Когато един мъх се държеше с една жена толкова дръзко, той искаше само едно нещо. Тя може да бе израснала в планините, но не бе глупачка, когато ставаше дума за английската аристокрация.