Серина изсъска и импулсивно плесна коня му. Конят подскочи и ако Бригъм не бе реагирал достатъчно бързо или ако не бе толкова опитен, щеше да цопне с главата надолу в ледените води на езерото.
— Скандалджийка! — възмути се той, ала в тона му се долавяше възхищение. — Да не си решила да ме удавиш?
— Едва ли би била моя вината, ако потънеш на дъното. Главата ти е като камък. — Прехапа устни да не се засмее, отметна отново глава и вдигна поглед към небето. Бе прекрасен ден, може би най-красивият от всички дни, които някога щеше да види. Раздразнението бързо й мина, като си спомни, че той й бе дал шанса да попрепуска. — Обявявам примирие — реши тя. — Кол и Меги скоро ще дойдат. Ако ти се сърдя, няма да има с кого да си приказвам, докато те се пулят един срещу друг.
— Значи и аз ставам за нещо. — Бригъм слезе от коня си. — Стопляте сърцето ми, мадам.
— Надпреварването и победата ми повишиха настроението. — Серина измъкна крака си от седлото и опря ръце на раменете му да скочи от кобилата.
— Радвам се да го чуя. — Преди да бе заподозряна намеренията му, я метна през рамо. — Но ще ти напомня, че аз победих.
— Да не си полудял? — Тя го удари с юмрук по гърба. Не знаеше дали да се смее, или да проклина. — Пусни ме, грубиян такъв.
— Точно това смятам да направя. — Направи няколко крачки към брега на езерото. Очите на Серина се разшириха и вместо да се бори, тя впи пръсти в жакета му.
— Няма да посмееш.
— Мила моя, казвал ли съм ти, че един Ленгстън никога, абсолютно никога не се отказва от предизвикателство? — Серина го срита и когато главата й се плъзна покрай прасеца му, й мина мисълта да го ухапе. — Можеш ли да плуваш?
— По-добре от теб, сесънек, кълна се. Ако не ме пуснеш… — Той се престори, че я хвърля и заплахата бе прекъсната от писъка й. — Бригъм, недей! Студено е! — Разсмя се, без да спира да рита и да се бори. — Обещавам, че ще те убия в момента, в който съм свободна.
— Това едва ли би ме подтикнало да те освободя. А сега, ако се съгласиш, че аз победих…
— Няма.
— Добре тогава. — Понечи да направи още една крачка към водата, ала в този момент тя го ритна с върха на ботуша си достатъчно близко до една чувствителна област, така че той трепна, отстъпи в самоотбрана назад и се спъна в един корен. Стовариха се сред водовъртеж от фусти и проклятия. Заради приличието и заради собственото си спокойствие Бригъм дръпна ръка от кръста й.
— Това вече сме го минали — успя да каже той задъхано. Серина се отскубна от него и със закъснение се сети да покрие краката си.
— Да те вземат дяволите, изцапа ми полата.
— Милейди, вие едва не ме лишихте от мъжественост.
Тя се засмя и отметна косите от очите си. Светът бе прекрасен и Серина се чувстваше прекалено жива, за да помни, че трябва да бъде дама.
— Така ли направих? При следващата възможност ще се справя по-добре. — Хвърли един поглед на изпоцапания му брич и се подсмихна: — Паркинс със сигурност ще те нахока, задето си го съсипал.
— Моят лакей не ме хока. — Но Бригъм се опита да изтърка калното петно. — Той просто изглежда смъртно обиден, което ме кара да се чувствам отново като ученик.
Тя откъсна една тревичка.
— Що за човек е твоят Паркинс?
— Стабилен като скала, вбесяващо благоприличен. Упорит. Защо?
— Госпожа Драмънд е решила, че от него ще излезе подходящ съпруг.
— Госпожа Драмънд? — зяпна я Бригъм. — Вашата госпожа Драмънд и Паркинс?!
В очите на Серина пламна войнственият огън на семейната гордост.
— Че защо пък не? Госпожа Драмънд е хубава жена.
— Не споря за това. Но Паркинс? — Бригъм се облегна на лакти и се разсмя. Не можеше да направи нищо друго, като си помислеше за мършавия като бостанско плашило Паркинс и грамадната готвачка. — Той знае ли?
— Тя ще намери начин да му го каже. — На Серина също й стана смешно, като си представи тази двойка, затова се излегна на тревата и се загледа в небето. — Ще го очарова със своите сладкиши и сосове, както Меги очарова Кол с красиви очи и свенливи усмивки.
— Това дразни ли те?
— Меги и Кол? — Тя скръсти ръце под главата си и се замисли. — Не. Меги е влюбена в него, откакто я помня. Ще бъда повече от щастлива за тях, ако се оженят, и тъй като тя вече ми е приятелка, няма да трябва да се тревожа, че може да не понасям жената на брат си. Но…
— Но?
— Като ги гледам заедно, и се размислям. Нещата се променят и нищо не може да се направи, за да се спрат. — Затвори очи и с удоволствие подложи лице на прохладния бриз. — Когато дойде пролетта, идва и любовта. Така казват. — Ако гласът й бе замечтан, за това бе виновен въздухът. — Когато дойде пролетта, идва войната. И нея нищо не може да я спре.