— Така е. — Бригъм протегна ръка към крайчеца на косите й. — Ти би ли я спряла, Серина?
Тя въздъхна, затвори очи и се загледа в гонените от вятъра перести облаци.
— Една част от мен се ядосва, че не мога и аз да хвана меча и да се бия. Ала друга част, която едва започва да се проявява, би искала изобщо да нямаше нужда от бой. Тази част от мен би искала да можехме да продължим да си живеем както досега, да гледаме как напролет разцъфтяват цветята.
Бригъм хвана ръката й. Серина бе прекалено крехка, за да държи меч, помисли той, колкото и силно да бе сърцето й.
— Пак ще има цветя. И ще има и други пролети.
Серина обърна глава и го погледна. Не й бе минавало през ум, че с него бе спокойна, доволна, че дори бе щастлива да са сами двамата на брега на езерото. Това бе любимото й място, на което идваше, когато бе много разтревожена или много щастлива. Сега бе тук с него и това по някакъв начин й изглеждаше съвсем естествено — нежната песен на птиците, мирисът на вода и влажна земя, почти ярката светлина на слънцето.
Пръстите й се вплетоха в неговите толкова инстинктивно, че го осъзна едва когато вече бе твърде късно, когато промяната вече се виждаше в очите му, едва забележимото потъмняване, изострянето на погледа. Сякаш за един миг останалият свят се бе изплъзнал от орбитата си и бяха останали само двамата, с преплетени пръсти, приковали очи един към друг.
— Не. — Тя бързо седна. Изглеждаше като самозащита, но само ги приближи. Бригъм протегна ръка и обрисува брадичката й.
— Бих могъл да те пусна да си вървиш, Рина, ала това, което е между нас, няма да се промени.
— Между нас не може да има нищо.
— Упорита си. — Той захапа долната й устна. — Опърничава. — Изтри болката с върха на езика си. — Красива.
— Не съм нито едно от тези неща. — Серина вдигна ръка да го отблъсне, но по някакъв начин се озова вкопчена в жакета му.
— Ти си всичките тези неща. — Насочи се към брадичката й и очите й се разшириха от смутено желание. Устните му трепнаха. Тя щеше да е истинска наслада в леглото. Бавно, почти лениво се премести да захапе ухото й.
— Недей.
— Дни наред чакам да открадна пет минути насаме с теб и да правя точно това. — Езикът му погъделичка ухото й и през нея се разляха топлина и удоволствие. — Нищо друго не искам повече, отколкото да правя любов с теб, Серина.
— Не мога… Не можеш…
— Можеш — прошепна Бригъм. — Ще го направим. — Разтвори устните й.
За момент тя се отдаде на блаженството, на усещането за неговите устни върху нейните. Ала това не бе правилно. Никога нямаше да е правилно.
— Моля те, спри. Не бива да ми говориш така. Не бива да… Не мога да мисля.
— Не мисли. — Внезапно я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. — Чувствай. Само чувствай. И ми покажи.
Главата й се въртеше от копнежи, от предупреждения. Със стон привлече устните му. Бе грешно. Бе лудост. Но не можеше да устои. Когато я докосна, Серина искаше само да продължи да я докосва. Когато я целуна, имаше чувството, че ще полудее от удоволствието. Да бъде желана така бе само по себе си мъчение. Тя чувстваше желанието му в начина, по който я стискаха пръстите му, в начина, по който я поглъщаха устните му. С всяка изминала секунда усещаше как силата й се изцежда, докато знаеше, че ще дойде момент, когато би му дала всичко.
Той покри сърцето й с длан, отчаяно възбуден от неговото блъскане. Не се сдържа и обрисува с пръст извивките, плъзна пръст по шията й, после отново нагоре, за да намери устните й, топли и чакащи.
— Боже мой, Серина, колко те желая! — Задъхано се отскубна от нея и се вгледа в пламналото й лице. — Разбираш ли?
— Да. — Тя вдигна треперещата си ръка към шията си. — Трябва ми време да помисля.
— Трябва да поговорим. — Много внимателно я пусна и едва сега усети колко силно са били впити пръстите му в рамото й. Чу тропота на приближаващи се коне и изруга.
— Всеки път, когато останем насаме, накрая започваме да се целуваме. По този начин няма да се получи никакъв разговор. Искам да разбереш как се чувствам и какво искам за нас.
Серина мислеше, че разбира. И, за неин срам и вълнение, знаеше, че е на път да се съгласи. Бригъм я желаеше и тя щеше да стане негова любовница. Това щеше да е най-безценният момент в живота й. И после той щеше да предложи да уреди нещата. Като негова държанка щеше да е добре осигурена, добре облечена, да живее в хубава къща и да се грижат добре за нея. И щеше да е нещастна. А ако събереше сила да му откаже, щеше да запази гордостта си и да бъде още по-нещастна.
— Няма нужда да говорим. Аз разбирам. — Стана и изтръска полата си. — Просто имам нужда от време, за да помисля.