— Не. — Гърлото му бе пресъхнало. — Ти си най-красивата жена в Шотландия и аз… — Сега вече гърлото му не само бе пресъхнало, а и се бе надуло и яката го задушаваше.
— И ти? — подсказа му Меги.
— Трябва да намеря Гуен.
Тя едва не извика.
— Нямам нужда от Гуен, Кол. Не можеш ли… Не виждаш ли?
Той видя в момента, в който се осмели да погледне в тъмносините й очи. За миг бе като ударен от гръм, после бе ужасен, а след това я вдигна на ръце.
— Ще се ожениш ли за мен, Меги?
— Цял живот съм чакала да ме попиташ. — Тя поднесе лицето си за целувка.
— Кол! — В стаята влезе Фиона. Гласът й бе натежал от неодобрение и предупреждение. — Така ли се държиш с една млада гостенка в нашия дом?
— Да! — засмя се той. — Ако тя се е съгласила да стане моя жена.
— Разбирам. — Фиона погледна от единия към другия. — Няма да се преструвам на изненадана, но… Мисля, че е най-добре да се въздържаш да разнасяш Меги насам-натам преди сватбата.
— Майко…
— Пусни момичето.
Кол се подчини, скован от раздразнение. Меги сплете пръсти, ала се отпусна, като видя, че Фиона разтвори ръце.
— Добре дошла в семейството, Меги. Мога да бъда само благодарна, че синът ми най-после проявява разум.
Серина все още не можеше да повярва. Докато довършваше сутрешното доене, мислеше за задъханото съобщение на Меги. Кол щеше да се жени.
— Какво мислиш за това? — попита тя кротката крава. Още никой не можеше да знае, разбира се. Фиона бе настояла Кол първо да поиска ръката й от Макдоналд, както се полага, но Меги не можа да запази новината в тайна. Всъщност тази сутрин Серина направо я боляха очите, защото Меги не я остави да заспи, докато почти не дойде време да стават.
Нямаше съмнение, че когато Макдоналд дойдеше днес с много от другите гости, той щеше да се съгласи с годежа. Меги не бе на себе си, като си представяше как щеше да го обяви тази вечер на бала.
Щеше да е готова да танцува до зори, помисли Серина, докато издояваше последното мляко от изморената крава. Кол щеше да се перчи като петел. Поклати глава, остави настрани столчето и вдигна двете ведра.
Разбира се, че бе щастлива за тях. Откак се помнеше, Меги мечтаеше да се омъжи за Кол. Тя щеше да му е добра и любеща съпруга, да успокоява по-опасните му прищевки, да му позволява безопасните. Щеше да е доволна да преде, да шие и да отглежда палавата си челяд. А Кол, като техен баща, щеше да е отдаден на семейството си.
За себе си отново бе решила никога да не се омъжва. От нея нямаше да излезе добра съпруга. Не че имаше нещо против работата, не че не й се искаше много и тя да има деца, ала нямаше търпението или покорството да седи и да чака, да кима и да се подчинява.
Във всеки случай, колко често се случваше човек да намери и уважение, и любов? Сигурно бе разглезена от брака на родителите си. Ако се съгласеше на нещо по-малко, щеше да има чувството, че се е провалила.
Как можеше да се омъжи за някого, запита се Серина, докато излизаше от обора, след като се бе влюбила в Бригъм? Как можеше да се отдаде на един мъж, когато винаги щеше да се чуди какво ли би било с друг? Знаеше, че никога няма да може да бъде част от живота на Бригъм, както и той от нейния, но това не променяше чувствата й. Докато не успееше да се убеди, че любовта й към него е умряла, щеше да остане сама.
Сега, като гледаше Кол и Меги, щеше да й е по-трудно. Серина взе двете ведра и пое надолу по хълма. Слънцето се мъчеше да пробие облаците и да разтопи последния зимен сняг. Пътеката бе хлъзгава, ала не и невъзможна за човек, който цял живот ден след ден е вървял по нея. Крачеше, без да бърза, не защото внимаваше, а защото умът й бе другаде.
Не, не можеше да завижда на щастието им, защото тя самата никога не можеше да има същото. Това би било долно, а Серина и двамата много ги обичаше. Но се чудеше как Меги бе показала какво иска сърцето й, като просто бе паднала от стълбата.
Как я бе погледнал Кол! Сякаш бе от скъпоценно стъкло, което може да се счупи дори от докосване, спомни си Серина и бързо тръсна глава. Как ли би се чувствала, ако някой мъж я гледаше така? Разбира се, не това искаше тя, напомни си Серина. И въпреки това, поне един път щеше да е хубаво.
Чу звука на ботуши, тропащи по камък, и вдигна очи. Бригъм отиваше към конюшнята. Без да си даде време да помисли, смени посоката, за да се разминат. С безмълвна молитва за разлятото мляко ахна, надяваше се, убедително, и падна.
Бригъм в същия миг бе до нея, опрял ръце на кръста си и с лице, вече потъмняло от гняв.
— Удари ли се?
Това бе по-скоро обвинение, отколкото въпрос. Тя се наежи, ала се насили да изиграе докрай ролята. Не бе съвсем сигурна как се правеше това, но Меги бе използвала мигли.