И тя бе причината и за гнева, и за нещастието, помисли Серина и пришпори кобилата си в галоп. Ядосваше се на себе си, задето си бе фантазирала, дори само за момент, че би могло да има нещо истинско, нещо прекрасно между нея и Бригъм.
Той се връщаше в Лондон. Да, в Лондон му беше мястото. В Лондон Бригъм бе човек с богатство, възможности и потекло. Бе човек, който трябва да ходи на приеми, да посещава дами. Да продължи рода си. Изруга и пришпори кобилата.
Може и да стоеше зад принца. Бе започнала да вярва, че се бе посветил на тази кауза и ще се бие за нея. Но щеше да се бие в Англия, за Англия. Пък и защо не? Защо един мъж като граф Ашбърн би си спомнил за нея, след като се върнеше в своя свят?
Както и тя нямаше да си спомня за него, след като той заминеше, обеща си Серина.
Тя знаеше, че рано тази сутрин двамата с баща й са се срещнали с много от другите вождове. О, на жените не се полагаше да знаят и да се тревожат за плановете за войни в бунтове, ала те знаеха. Френските войски щяха да дойдат в Англия и тогава Чарлз се надяваше да привлече френския крал за своята кауза.
Предишната зима Луи бе планирал да нападне Англия с помощта на Чарлз като представител на своя баща. Ако флотата не бе разбита от буря и нападението не бе отменено… Е, това бе друга работа. Беше ясно, че Луи бе поддържал Чарлз, защото искаше на английския престол да има монарх, който да е зависим от Франция. Също така бе ясно, че Чарлз би използвал Франция или каквото и да е друго, за да получи полагащото му се място. Но нападението бе отменено и сега френският крал чакаше благоприятния момент.
Само защото трябваше да си запълва времето с шиене и чистене, не означаваше, че няма достатъчно ум за политика.
Значи Бригъм щеше да отиде в Лондон и да търси подкрепа за младия принц. Сега бе по-важно от всякога якобитите да се сплотят около Стюартите, англичаните и шотландците. Времето за бунт бе назряло. Чарлз не беше като баща си и нямаше като Джеймз да се задоволи да пропилява младостта си из чуждите дворове.
Когато времето дойдеше, Бригъм щеше да се бие. Ала да се върне в планините? Да се върне при нея? Не, не можеше да си го представи. Един мъж не изоставя дома си и страната си заради любовница. Можеше и да я желае, но Серина вече знаеше, че желанието на мъжа бързо пламва и бързо изстива.
За нея това бе любов. Първата й любов. Единствената й любов. Той я бе обезчестил, без дори да отнеме девствеността й. За нея вече нямаше да има друг мъж. Единственият, когото искаше, още сега се гласеше да си отиде от живота й.
А ако останеше, каква щеше да е разликата? Между тях винаги щяха да стоят прекалено много неща. Ако я обичаше… Не, дори това не би променило нищо. Любимите й книги отново и отново й бяха показвали, че любовта не винаги побеждава всичко. Ромео и Жулиета, Тристан и Изолда, Ланселот и Гуинивиър. Серина Макгрегър не бе безнравствената Гуинивиър, нито звездооката Жулиета. Тя бе шотландка, може би с гореща кръв, ала със здрав разум. Знаеше разликата между фантазиите и действителността. Имаше един факт, който никога не можеше да се пренебрегне, нито сега, нито когато и да било.
Бригъм винаги щеше да е свързан с Англия, а Серина с Шотландия.
Значи бе най-добре, че той си отиваше. Пожелаваше му всичко най-хубаво. Пожелаваше му да отиде по дяволите.
— Серина?
Рязко обърна глава и видя, че Бригъм препускаше към нея. Едва тогава усети, че в очите й имаше сълзи. Срамът от тях, желанието да ги запази само за себе си я накараха да пришпори още по-бързо кобилата си. Проклинайки неудобното странично седло, се насочи бясно към езерото с надеждата, че ще остави Бригъм далеч зад себе си. Смяташе да прелети край водата и да се понесе нагоре по хълмовете, където никога нямаше да може да я проследи. В следващия момент той с грохот се изравни с нея и изтръгна юздите от ръцете й.
— Чакай, жено, какъв дявол се е вселил в теб?
— Остави ме на мира! — Тя смушка коня си и едва не събори Бригъм, който се опитваше да го задържи. — Ох, върви по дяволите. Мразя те.
— Е, може и да ме намразиш, като те шибна с камшика — закани се Бригъм мрачно. — Да не се опитваш да ни убиеш и двамата?
— Само теб — подсмъркна тя и веднага се намрази за това.
— Защо плачеш? — Той придърпа коня й по-близо, за да се вгледа в лицето й. — Някой наранил ли те е?
— Не. — Истеричният й смях я шокира дотолкова, че я накара да преглътне следващия. — Не — повтори Серина. — Това е от вятъра. Махни се. Дойдох тук, за да бъда сама.
— В такъв случай ще трябва да те разочаровам. — Тя плачеше, колкото и да го отричаше. Искаше му се да я прегърне и да я утеши, но я познаваше достатъчно добре, за да знае, че нейният отговор би бил да впие зъби в ръката му. Вместо това, макар да разбираше, че може да е също толкова глупаво, опита вразумително: — Аз заминавам утре на зазоряване. Има някои неща, които първо искам да ти кажа.