— Кажи ги тогава. — Серина започна да търси в джобовете си носна кърпичка. — И заминавай в Лондон или по дяволите, не ме интересува.
Бригъм вдигна очи към небето и й подаде своята кърпа.
— Бих предпочел да слезем от конете.
Тя грабна кърпичката да избърше омразните сълзи.
— Прави каквото искаш. За мен няма значение. — Издуха от все сърце носа си.
Той слезе, като внимаваше да държи поводите и на двата коня, завърза ги и протегна ръце да й помогне да слезе.
Серина подсмъркна за последен път предизвикателно и пъхна кърпичката в джоба си.
— Не ми трябва твоята помощ.
— Ще получиш не само помощта ми, докато свърша с теб. — Грабна я от седлото повече бързо, отколкото изискано. Бе приключил с увещаването. — Седни.
— Няма.
— Седни — повтори Бригъм със заплашителен тон, от който тя вирна брадичка. — Иначе ще съжаляваш, че не си седнала.
— Добре. — Тъй като очите му я предупреждаваха, че това не е празна закана, Серина избра една скала и нарочно бавно приглади полата си и целомъдрено скръсти ръце в скута си. Колкото и да бе ненормално, точно сега, когато той бе започнал да ръмжи, тя бе решила да се държи прилично. — Желаете да разговаряте ли с мен, милорд?
— Желая да ви удуша, милейди, ала се надявам, че ще успея да се овладея.
Серина подигравателно потрепери.
— Колко страшно. Мога ли да ви кажа, лорд Ашбърн, че вашето посещение в моя дом разшири схващанията ми за английските обноски?
— Достатъчно! — Бригъм бе толкова бърз, че тя имаше време само да вдигне очи. Сграбчи я за реверите на жакета за езда и я издърпа на крака. — Аз съм англичанин и не се срамувам от това. Ленгстънови са старо и уважавано семейство. — Държеше я така, че бе принудена да стои на пръсти и да го гледа в очите. А очите му бяха тъмни като оникс, с пламтящ в тях гняв, който малцина бяха видели и оживели. — В моя произход няма нищо, което да ме кара да се изчервявам, и много, което ме кара с гордост да нося името си. До гуша ми дойде от твоите клевети и обиди, разбираш ли?
— Да. — Серина мислеше, че бе разбрала какво значи да е истински уплашена. До този момент изобщо не го бе знаела. Но все пак уплашена не значеше укротена. — Не вашето семейство имам намерение да обидя, милорд.
— Значи само мен? Или може би цяла Англия? По дяволите, Рина, знам какво е преживял твоят клан. Знам, че и досега името ви е дотолкова извън закона, че мнозина от вас са принудени да го сменят. Това е жестокост, която вече е стигнала твърде далеч. Ала не аз съм започнал гоненията, нито цяла Англия. Обиждай ме, ако искаш, дращи ме или ме хапи, но дяволите да ме вземат, ако го понеса заради нещо, което не е мое дело.
— Моля те — каза тя много тихо. — Причиняваш ми болка.
Той я пусна и сви ръце в юмруци. Рядко, много рядко му се случваше дотолкова да загуби контрол и над мислите, и над действията си. Затова гласът му бе леден.
— Моите извинения.
— Не. — Серина посегна и колебливо го докосна по рамото. — Аз се извинявам. Ти си прав, не трябва да се нахвърлям върху теб за много неща, извършени преди и двамата да сме били родени. — Вече не се страхуваше, усети тя, а се срамуваше, дълбоко се срамуваше. Ако някой бе нападал така нейното семейство, Серина нямаше да се ограничи с викове. — Не е правилно да обвинявам теб за това, че английските драгуни изнасилиха майка ми. Или за това, че пратиха баща ми в затвора за повече от година, така че дори опозоряването остана ненаказано. И не е правилно — продължи, след като пое дълбоко въздух — да те обвинявам, защото ме е страх да не те обвинявам.
— Защо, Рина? Защо те е страх?
Тя поклати глава и се опита да се отвърне, ала Бригъм я хвана за раменете. Този път не я държеше така яростно, но също толкова непоклатимо.
— Надявам се да ми простите, милорд. А сега предпочитам да бъда сама.
— Ще получа отговор от теб, Серина. — Гласът му бе отново почти спокоен, ала в него се долавяше желязна нотка. — Защо се страхуваш?
Тя вдигна глава и го погледна отчаяно.
— Защото ако не те обвинявам, мога да забравя кой си ти, какъв си.
— Трябва ли да има значение? — попита той и леко я разтърси.
— Да. — Откри, че отново бе уплашена, но по съвсем различен начин. Нещо в очите му й подсказваше, че каквото и да кажеше, каквото и да направеше, съдбата й вече бе предрешена. — Да, трябва. И за двама ни.
— Има значение? — Бригъм я привлече към себе си. — Има ли значение, когато сме така? — Преди да бе успяла да отговори, затвори устните си върху нейните.