Серина не се възпротиви. В момента, в който устните им се докоснаха, знаеше, че бе престанала да се бори и с него, и със себе си. Ако щеше да й бъде първият, единственият, тя имаше нужда да вземе всичко, което можеше да бъде дадено. Сега устните му бяха горещи и отчаяни, напрегнатото му тяло се притискаше към нейното. Това донякъде бе все още гняв, да, знаеше, ала имаше и още нещо. Нещо, на което бе готова да отговори. Ако някога бе имала избор, го правеше сега и пращаше предпазливостта по дяволите.
— Има ли значение? — попита той и обсипа с целувки лицето й.
— Не, не, няма значение, не днес. — Тя обви ръце около него и се притисна. — О, Бриг, не искам да си отиваш. Не искам да ме оставяш.
Той зарови лице в косите й, за да запомни аромата им.
— Аз ще се върна. След три седмици, най-много четири. Ще се върна. — Не получи отговор и я отдръпна от себе си. — Ще се върна, Серина. Можеш ли да повярваш поне на това?
— Вярвам ти повече, отколкото съм мислила, че някога бих вярвала на когото и да било. — Поусмихна се и вдигна ръка към лицето му. О, Господи, ако това бе любов, защо трябваше толкова да боли? Защо не можеше да й носи радостта, която виждаше в очите на Меги? — Не, не вярвам, че ще се върнеш при мен. Но няма да говорим за това. — Сложи ръка на устните му, за да не му позволи да каже нищо. — Няма да мислим за това. Само за днес.
— Тогава ще говорим за други неща.
— Не. — Тя целуна ръцете му и отстъпи назад. Изобщо няма да говорим. — Бавно започна да разкопчава костюма си за езда.
— Какво правиш? — Бригъм протегна ръка да я спре, ала Серина смъкна тесния жакет от раменете си, откривайки семплата риза и високите си малки гърди.
— Това, което и двамата искаме.
— Рина… — успя той да промълви името й, макар че от блъскащия се в гърлото му пулс то прозвуча ниско и дрезгаво. — Не така. Това не е добре за теб.
— Как би могло да бъде по-добре? — Но пръстите й трепереха леко, докато развързваше полата си. — Тук, с теб.
— Има неща, които трябва да се кажат — започна Бригъм.
— Желая те — прошепна Серина и обърка и думите, и мислите му. — Искам да ме докосваш така, както ме докосваше преди. Искам… Искам да ме докосваш така, както ме накара да мечтая, че ме докосваш. — Пристъпи по-близо. — Не ме ли искаш вече?
— Да не те искам? — Той затвори очи и несигурно прокара ръка през косата си. — Няма никой и нищо, което някога да съм искал повече, отколкото искам теб в този момент. Господ да ми е на помощ, може и никога вече да няма.
— Тогава вземи ме тук. — Тя посегна към дантелите си и с някакво замаяно учудване видя как Бригъм сведе поглед. — И ми дай нещо от себе си, преди да си отидеш от мен. — Хвана ръката му и притисна устни към дланта му. — Покажи ми какво е да бъда обичана, Бригъм.
— Рина…
— Ти утре тръгваш — прекъсна го тя, внезапно отчаяна. — Без нищо ли ще ме оставиш?
Той я погали по бузата.
— Изобщо не бих тръгнал, ако зависеше от мен.
— Обаче ще заминеш. Искам преди това да бъда твоя. — Раменете й бяха студени.
— Сигурна ли си?
— Да. — С усмивка сложи ръката му върху сърцето си. — Чувстваш ли колко бързо бие? Винаги, когато съм близо до теб.
— Студено ти е — каза Бригъм несигурно и я привлече към себе си.
— На кобилата има едно наметало. — Със затворени очи вдъхна аромата му и се опита да го запамети, както той искаше да запомни аромата на косите й. — Ако го проснем на слънцето, ще бъде достатъчно топло.
— Няма да ти причиня болка. — Вдигна лицето й и Серина видя, че очите му отново бяха напрегнати. — Кълна се.
За това тя му вярваше, вярваше, че ще бъде нежен. Нежността бе в очите му, докато простряха наметалото на брега на езерото и коленичиха върху него. Бе в устните му, когато ги сведе към голото й рамо. Бе в ръцете му, които хванаха нейните, изразявайки не само желание, а и грижа.
Серина знаеше какво ще направи, какво ще му даде — невинността, която жената може да даде само на един мъж, само веднъж в живота си. Докато стояха на колене един срещу друг с топлото слънце над главите им и студените води на езерото до тях, тя знаеше, че не бе предложила този дар импулсивно или в лудостта на страстта, а почти спокойно, с увереността, че той ще бъде приет с нежност. И ще бъде запомнен.
Никога не бе изглеждала по-красива, помисли Бригъм. Очите й бяха бляскави и спокойни. Ръцете й не трепереха, когато се вплетоха в неговите, ала му се стори, че с върховете на пръстите си почти долавяше нервните удари на сърцето й. Лицето й бе бледо, гладко и бяло като порцелан.
Помисли си за пастирката, как бе искал да я докосне като дете, но се страхуваше да не би ръцете му да станат непохватни. Поднесе пръстите й към устните си. Нямаше да бъде непохватен със Серина.