Навсякъде, където я докоснеше, кожата й бе гореща и влажна и той полудяваше, като си помислеше каква би била, когато я изпълни. Можеше ли тя да знае колко слаб го правеше, колко цялостно го задоволяваше? Съзнанието му гъмжеше от мисли за нея, от спомени, които знаеше, че ще го следват, докато е жив. Всеки път, когато поемеше въздух, вдъхваше аромата на кожата й, блестяща сега от нейната и неговата страст. Никоя друга жена вече нямаше да го изкуши, защото никоя друга жена не бе Серина.
Тя искаше да го помоли да спре. Искаше да го помоли никога да не спира. Всяка глътка въздух, която поемаше, сякаш засядаше в гърлото й, докато й се струваше, че ще умре от недостиг или от излишък на кислород. Очите й се напълниха със сълзи, ала не от тъга или съжаление, а от болката на толкова голяма красота, че никога не би могла да я опише. Силите й на приливи и отливи струяха в нея като див огън, после се изливаха като водопад. Но силна или слаба, никога не бе познавала такова огромно удоволствие. С някакво ъгълче на съзнанието си искаше да разбере дали и Бригъм се чувстваше така, ала всеки път, когато понечеше да заговори, той отново я докосваше и мислите й се завъртаха в бездънните усещания.
Когато устните му се върнаха към нейните, Серина усети в тях вкуса на отчаянието. Поиска да го успокои, отговори с цялото си сърце и го привлече по-близо.
Бригъм проникна в нея, като с всяка своя фибра се мъчеше да я вземе нежно, бореше се с нетърпението да се отдаде на собственото си удоволствие. По гърба му изби пот. Мускулите на раменете му трепереха. Когато я направи своя, гледаше лицето й, както бе мечтал.
Тя извика, но не от болка. Може и да имаше болка, ала бе дотолкова потушена от удоволствието, че не я чувстваше. Чувстваше само него, докато той стана част от нея. Отвори очи, фокусира се върху неговите и се включи в неговия ритъм. Бавно… Красиво, божествено бавно. Моментът, в който се съединиха, щеше да бъде запазен като най-хубаво старо вино, като най-чисто обещание.
Бригъм се наведе да вземе отново устните й и погълна въздишката й. Чувстваше пулса й около себе си толкова ясно, както чувстваше как ръцете й галят гърба му. Проникна дълбоко в нея, Серина се изви и въздишката премина в стон. Сега тя бе тази, която смени ритъма, а той я последва. Вече нямаше значене кой кого води, важното бе, че са заедно. Последната му Мисъл, преди удоволствието му да избухне вътре в нея, бе че бе намерил своя дом.
Серина не бе сигурна, че някога ще може отново да се движи, нито че някога ще иска. Сега, когато жаравата на страстта бе избледняла до мекото сияние на задоволството, кожата й изстиваше. Лежаха прегърнати в наметалото, а сенките около тях се издължаваха. Лицето му бе заровено в косите й, ръката му леко отпусната върху гърдите й.
Не можеше да бъде сигурна колко време бе минало. Знаеше, че слънцето вече не бе над главите им, но за поне още малко имаше нужда да остане в безвремието.
Ако затвореше очи и откажеше да мисли, почти можеше да повярва, че бе възможно винаги да бъде така. Когато следобедът догаряше край тях, а в гората не се чуваше нищо, освен песента на птиците, бе трудно да се повярва, че политиката и войната биха могли да ги разделят.
Обичаше, както никога не си бе представяла, че ще обича, както никога не бе знаела, че е възможно. Ако само можеше всичко да е просто като наметалото, простряно край водата…
— Обичам те, Рина.
Тя отвори очи и видя, че Бригъм я гледа.
— Да, знам. И аз те обичам. — Описа с пръст лицето му, сякаш да го запамети. — Иска ми се да можехме да останем така.
— Пак ще бъдем така. Скоро.
Серина се отдръпна и посегна за ризата си.
— Можеш ли да се съмняваш в това? Сега?
Бе по-важно от всякога да запази гласа си спокоен. Обичаше го много, прекалено много, за да го моли да остане. Започна да завързва корсета си.
— Знам, че ме обичаш и че искаш да може да бъде така. Знам, че това, което преживяхме ние тук, никога няма да бъде преживяно с никой друг.
— Ти не вярваш, че ще се върна. — Той навлече ризата си, като се чудеше как една жена може да изтръгва толкова чувства от сърцето му.
Тя докосна ръката му. Не изпитваше съжаление и искаше Бригъм да я разбере.
— Мисля, че ако се върнеш, ще се върнеш заради принца. Правилно е да го сториш.
— Разбирам. — Той започна да се облича методично. — Значи вярваш, че това, което се случи тук, ще бъде забравено, още щом стигна до Лондон.
— Не. — Серина престана да се бори с копчетата си и протегна ръка към него. — Не, аз вярвам, че това, което се случи тук, ще се запомни завинаги. Когато съм много стара и усетя първия полъх на пролетта, ще си мисля за днес и за теб.