ДЕСЕТА ГЛАВА
Бе му липсвал Лондон, видът му, миризмата му. По-голямата част от живота си бе прекарал тук или в елегантната стара къща в имението на своите предци в провинцията. Бе известен във висшето общество и нямаше проблеми да си намери компания за игра на карти в някой от модните клубове или за интересен разговор на вечеря. Майките на дъщери за женене не пропускаха богатия граф Ашбърн от списъците на своите гости.
Бе прекарал в града шест седмици и пролетта бе дошла. Собствената му градина, една от най-хубавите в града, се славеше с тучни ливади и пъстри цветя. Дъждът, който валя почти непрекъснато от началото на април, бе извършил своята магия и сега на негово място бяха дошли уханни златни дни, които подмамваха в парковете и магазините красиви жени с копринени рокли и шапки с пера.
Имаше балове и събирания, партии игри на карти и приеми. Един човек с неговата титла, неговата репутация и неговата кесия би могъл да живее приятно тук, с малко неудобства и много удоволствия.
Лондон наистина му бе липсвал. Тук бе неговият дом. Бе му отнело по-малко от шест седмици, за да открие, че сърцето му вече не бе тук.
То сега бе в Шотландия. Ден не минаваше, без да си мисли за суровата зима в планините и как Серина я бе стоплила. Докато гледаше улиците, пълни с хора с шапки и палта за разходка по най-последната мода, той се чудеше каква е пролетта в Гленроу. И дали Серина някога седеше до езерото и мислеше за него.
Би се върнал седмици по-рано, ала работата му за принца отнемаше по-дълго време, отколкото бе мислил, а резултатите бяха по-малко удовлетворителни, отколкото можеше да предвиди.
Якобитите в Англия бяха многобройни, но доста по-малко бяха готовите да вдигнат меч за непознатия принц. По съвет на лорд Джордж, Бригъм говори с много групи, разказваше им за настроенията на планинските кланове и им съобщаваше новините, получени от самия принц. Пътуваше чак до Манчестър и провеждаше съвещания и в собствения си хол.
Всичко това бе рисковано. Правителството бе неспокойно, а слуховете за война с Франция по-упорити от всякога. Симпатизантите на Стюартите не се приемаха добре, а активните поддръжници ги грозеше в най-добрия случай затвор. Още бяха пресни спомените за публични екзекуции и заточения.
След шест седмици Бригъм имаше надеждата, ала само надеждата, че ако Чарлз действа бързо и оглави бунта, английските му привърженици ще се присъединят към него.
Имаха толкова много да губят, помисли Бригъм. Колко добре го знаеше. Дом, земя, титла. Бе толкова трудно да се биеш за нещо отвлечено като една кауза, когато залагаш не само името и богатството, а и живота си.
Обърна се и се загледа в портрета на баба си. Той вече бе взел своето решение. Може би го бе взел още като ученик, когато седеше, опрял глава на коленете й, а тя му разказваше приказки за крале в изгнание и за борба за справедливост.
Бе опасно да се бави още дълго в Лондон. Правителството умееше да разкрива бунтовниците и отвратително успешно да се справя с тях. Засега името му го държеше извън подозрение, но Бригъм знаеше, че се носят слухове. Сега, когато войната с Франция отново бе неизбежна, неизбежни бяха и приказките за ново якобитско въстание.
Бригъм никога не бе крил своите пътувания до Франция, до Италия, до Шотландия. Ако някой си направеше труда да се разрови в последните му няколко години, щеше да се получи много интересна картинка.
Значи трябваше да тръгва, помисли си и ритна едно тлеещо дърво в догарящия огън. Този път щеше да потегли сам и под прикритието на нощта. Когато следващия път се върнеше в Лондон, щеше да бъде със Серина. И щяха да застанат, където стоеше той сега, и да вдигнат наздравица за истинския крал и за неговия регент.
Връщаше се в Шотландия заради принца, както бе казала Серина. Ала се връщаше и за да вземе онова, което бе негово. Освен бунта, имаше още една битка, която бе твърдо решен да спечели.
Няколко часа по-късно, докато се приготвяше да отиде в любимия си клуб, го прекъсна неговият иконом.
— Простете, милорд. — Бийтън бе толкова стар, че човек почти чуваше как скърцат костите му, докато се покланя. — Граф Уайтсмаут иска да говори с вас. Изглежда е спешно.
— Покани го тогава. — Бригъм се намръщи на Паркинс, който се суетеше около сакото му. — Остави, човече. Ще ме докараш до припадък.