Бригъм се облегна назад на стола, малко замаян от бирата.
— Имаш още една сестра.
— Серина. — Кол раздруса заровете в дланта си. — Господ знае, че името никак не й подхожда. Истинска дива котка. Мога да го докажа със собствените си белези. Серина Макгрегър има дяволски характер и много бърз юмрук.
— Ала е хубава, нали?
— Не е грозна. Майка ми казва, че през последната година момчетата са започнали да я ухажват, а тя ги пердаши и ги гони.
— Може би още не са намерили… Подходящия начин да я ухажват.
— Ха! Аз веднъж я ядосах, а тя грабна от стената сабята на дядо ми и ме подгони към гората. — Този път можеше и да няма нежност, но имаше гордост. — Съжалявам мъжа, който ще я хареса.
— Амазонка. — Бригъм си представи набито червенобузесто момиче с едрите черти на Кол и с огненочервена коса. Здрава като доячка и също толкова дръзка. — Аз предпочитам нещо по-кротко.
— В нея няма нищо кротко, обаче си я бива. — Главата на Кол се въртеше от бирата, ала това не му пречеше отново да вдигне халбата. — Разказвал съм ти за онази вечер, когато драгуните дойдоха в Гленроу.
— Да.
Очите на Кол потъмняха.
— След като опозорили майка ми и подпалили покривите, тя занесла майка ми в леглото и се грижила за нея като за дете, докато ние се върнахме. Лицето й беше подпухнало, където онова копеле я изритало, но тя не плачеше, въпреки че беше още малка. Чакаше ни със сухи очи и ни разказа всичко.
Бригъм сложи ръка на рамото на приятеля си.
— Времето за отмъщение е отминало, Кол, но не и за справедливост.
— Аз ще се погрижа и за двете — закани се Кол и отново хвърли заровете.
Тръгнаха рано на следващата сутрин. Бригъм го болеше главата, ала студеният вятър скоро я проясни. Двамата яздеха отпред, а каретата бавно ги следваше по-назад.
Сега наистина бяха в земята, за която толкова бе слушал като дете. Тя бе дива и сурова, с мрачни зъбери и самотна пустош. Високи върхове пробиваха млечносивото небе, понякога прорязани от водопади и ледовити реки, натежали от риба. Другаде скалите бяха струпани като зарове, хвърлени от небрежна ръка. Земята изглеждаше древна, място за богове и феи, въпреки че от време на време се виждаше по някоя колиба, от комина насред сламения покрив се виеше дим.
Земята бе затрупана със сняг и вятърът навяваше край пътя преспи. Докато Кол ги водеше нагоре по набраздените от коловози хълмове, снегът на моменти ги заслепяваше. В скалите се виждаха пещери, тук-там личеше, че някой е намирал в тях подслон. Езерата с тъмносини, опасни води по бреговете бяха замръзнали. Последствията от бирата бяха отвени от влажния студ, който щипеше лицата и проникваше дори през дебелите им палта.
Когато теренът позволяваше, яздеха бързо, после си пробиваха път през преспи, високи колкото човешки бой. Внимателно заобикаляха построените от англичаните укрепления и избягваха гостоприемството, с което без колебание биха ги посрещнали във всяка колиба. Гостоприемството, както Кол бе предупредил Бригъм, би включвало въпроси за всичко, свързано с тяхното пътешествие, за семействата им и за целта на пътуването. В планините странниците бяха рядкост и се ценяха не само заради компанията, а и заради новините, които носеха.
За да не рискуват от село на село да се понесе мълвата за пристигането им, караха по странични пътища и хълмове, а на обед спряха в една кръчма да хапнат и да дадат на конете почивка. Подът бе мръсен, коминът бе просто дупка в покрива, от която колкото дим излизаше, толкова и влизаше. Препълнената стая миришеше на своите обитатели и на вчерашната риба. Едва ли това бе мястото, в което четвъртият граф Ашбърн би бил редовен посетител, но огънят бе горещ, а месото почти прясно.
Под палтото си, което сега висеше да се суши пред огнището, Бригъм носеше сивокафяв брич, риза от най-фин лен и най-простото сако за езда. Ала колкото и да бе просто, то стоеше безупречно върху широките му рамене, а копчетата му бяха сребърни. Ботушите му бяха прашни от ездата, но без съмнение от хубава кожа. Гъстата му коса бе вързана назад, а на тесните си пръсти носеше семейния печат и пръстен с изумруд. Едва ли бе облечен с най-хубавите си официални дрехи, ала въпреки това привличаше погледи и предизвикваше любопитен шепот.
— В тази дупка не виждат такива — обясни му Кол и лакомо се зае със своя пай с месо. Той бе с традиционната шотландска поличка и барета със затъкнато в нея борово клонче — емблемата на своя клан. Чувстваше се съвсем удобно.
— Очевидно. — Бригъм ядеше спокойно, но очите му иззад полуспуснатите клепачи бяха напрегнати. — Моят шивач би се зарадвал на такова възхищение.