— Искам само милорд да се покаже в най-добрия си вид.
— Част от женското население би възразило, че за целта трябва да се съблека. — Паркинс остана с каменно лице и той въздъхна: — Ти изобщо нямаш чувство за хумор, Паркинс. Един Бог знае защо още те държа.
— Бриг! — В стаята влезе граф Уайтсмаут, дребен мъж с гладко лице, само с няколко години по-възрастен от Бригъм. Като видя лакея, спря. Един поглед бе достатъчен, за да се види, че Уайтсмаут бе вече развълнуван.
— Това ще е всичко за тази вечер, Паркинс. — Сякаш имаше всичкото време на света, Бригъм се приближи към масичката до камината и наля вино в две чаши. Изчака, докато чу как вратата тихо се затваря. — Какво има, Джони?
— Имаме проблеми, Бриг. — Той прие чашата и я пресуши на един дъх.
— Това вече го разбрах. От какво естество? Поуспокоен от виното, Уайтсмаут продължи:
— Днес следобед онзи плиткоумен Милтуей се напил до безпаметство с любовницата си и се раздрънкал.
Бригъм пое дълбоко въздух, отпи и посочи към фотьойла.
— Назовал ли е имена?
— Не можем да сме сигурни, но вероятно е изплюл поне няколко. Твоето на първо място.
— А любовницата му… Онази, червенокосата танцьорка?
— Същата никаквица — заяви Уайтсмаут грубо. — Отракана мадама, Бригъм, малко прекалено възрастна и прекалено опитна за хлапе като Милтуей. Лошото е, че идиотът има повече пари, отколкото ум.
Любовните похождения на Милтуей бяха последната грижа на Бригъм.
— Тя ще мълчи ли, ако й се плати?
— Прекалено е късно. Затова съм дошъл. Вече е предала някаква информация, достатъчна, за да арестуват Милтуей.
Бригъм изруга злобно.
— Този млад глупак!
— Има голяма вероятност да те разпитат, Бригъм. Ако имаш нещо уличаващо…
— Аз не съм толкова млад — прекъсна го Бригъм и започна да разсъждава на глас. — Нито съм такъв глупак. — Замълча за момент, за да е сигурен, че решението му е разумно, а не импулсивно. — А ти, Джони? Ще успееш ли да се покриеш?
— Имам спешна работа в имението си. — Граф Уайтсмаут се усмихна. — Всъщност от няколко часа съм на път.
— Принцът няма да пропадне с хора като теб.
Уайтсмаут си наля още една чаша и вдигна наздравица към приятеля си.
— А ти?
— Аз заминавам за Шотландия. Тази вечер.
— Ако сега изчезнеш, ще се разкриеш. Готов ли си за това?
— Омръзнало ми е да се преструвам. Аз съм за принца.
— Тогава ще ти пожелая безопасно пътуване и ще чакам съобщения от теб.
— Добро пожелание, скоро ще ти се обадя. — Той взе ръкавиците си. — Знам, че си поел риск, като си дошъл да ми кажеш, когато вече можеше да си на път. Няма да го забравя.
— Принцът има и моята клетва — напомни му Уайтсмаут. — Моля се да не се забавиш прекалено дълго.
— Само колкото трябва. Съобщил ли си на някой друг за неблагоразумието на Милтуей?
— Добре казано — измърмори Уайтсмаут. — Реших, че ще е най-добре да дойда направо при теб.
Бригъм кимна:
— Ще прекарам няколко часа в клуба, както бях планирал, и ще имам грижата да предам съобщението. А ти по-добре напусни Лондон, преди някой да е забелязал, че не си наистина на път към имението си.
— Тръгвам. — Уайтсмаут взе шапката си. — Едно предупреждение, Бриг. Синът на курфюрста, Камбърленд. Не го приемай несериозно. Вярно е, че е млад, ала очите му са студени, а амбициите му големи.
В клуба имаше много познати за Бригъм лица. Играеха се игри, бутилките вече се пресушаваха. Посрещнаха го весело и започнаха да го канят да се включи на карти или зарове. Той любезно поднасяше извиненията си и накрая седна до камината да изпие бутилка бургундско с виконт Лейтън.
— Нямаш ли желание да опиташ късмета си тази вечер, Ашбърн?
— Не на карти. — Зад тях някой се оплака как са паднали заровете. — Чудесна нощ — добави той тихо. — Само за пътуване.
Лейтън отпи и макар че погледът му срещна очите на Бригъм, в него не се четеше нищо.
— Наистина. Непрекъснато се говори за бури на север.
— Имам чувството, че по-скоро ще има буря тук. — Играта на заровете стана по-шумна. Бригъм се възползва от това и се наведе да налее още вино. — Милтуей е споделил политическите си пристрастия пред своята любовница и е арестуван.
Лейтън измърмори под носа си нещо неласкателно за Милтуей и се облегна назад.
— Колко му е бил дълъг езикът?
— Не мога да бъда сигурен, но някои хора трябва да се пазят.
Лейтън започна да си играе с диаманта, забоден в дантелата на врата му. Обичаше такива дрънкулки и често го вземаха за човек, който предпочита лесния живот. И той като Бригъм бе взел своето решение трезво и безрезервно.