— Смятай, че е направено, скъпи мой. Искаш ли компания за пътешествието си?
Бригъм се изкушаваше. Виконт Лейтън, със своите розови жилетки и напарфюмирани ръце можеше да прилича на самовлюбено конте, ала Бригъм в битка не би предпочел никой друг пред него.
— В момента не.
— В такъв случай ще пием ли за хубавото време? — Лейтън вдигна чаша и с леко раздразнение погледна над рамото на Бригъм. — Струва ми се, че ще трябва да се насочим към друг клуб, скъпи ми Бригъм. Тук са започнали да пускат кого ли не.
Бригъм без особен интерес се загледа в играта. Позна човека, който държеше банката, и повечето от останалите. Имаше обаче един слаб мъж, надвесен над масата. Погледът му бе мрачен, а до ръката му имаше преполовена чаша. Той не приемаше загубите си така, както бе прието във висшето общество.
— Не го познавам. — Бригъм отново отпи и си помисли, че може никога вече да не седи уютно край камината в този клуб и да пие с приятел.
— Аз съм имал съмнителното удоволствие. — Лейтън извади табакера за енфие. — Офицер. Предполагам, че скоро ще замине да кръстоса меч с французите, което ще накара жените да въздишат. Казвали са ми обаче, че вече не харесва нашите дами, въпреки романтичния образ, който се опитва да си създаде.
Бригъм със смях се приготви да си тръгва.
— Може би има нещо общо с липсата му на обноски.
— Може би има нещо общо с начина, по който се държа с Алис Бийсли, когато тя имаше нещастието да му бъде любовница.
Бригъм вдигна вежди, но бе все още само смътно любопитен. Играта ставаше все по-шумна, времето напредваше, а Паркинс тепърва трябваше да опакова багажа му.
— Стендиш явно е мислил, че тя не е достатъчно сговорчива и вдигнал камшик срещу нея.
Бригъм отново погледна натам. В очите му се четеше отвращение.
— Има нещо особено в мъж, който… — Изведнъж замълча и пръстите му стиснаха здраво чашата. — Стендиш ли каза?
— Да. Полковник, струва ми се. Спечелил си е особено неприятна репутация в скандала с Портинъс през трийсет и пета. — Лейтън изчисти люспа енфие от ръкава си. — Изглежда, че много е обичал да граби, да пали и да плячкосва. Предполагам, че затова е бил повишен.
— През трийсет и пета трябва да е бил капитан.
— Възможно е. — В очите на Лейтън проблесна любопитство. — Познаваш ли го, в края на краищата?
— Да. — Бригъм добре си спомняше разказа на Кол за капитан Стендиш и изнасилването на майка му, за изгорените къщи, за изстъпленията срещу беззащитните селяни. И Серина. Той се изправи и макар че очите му бяха студени, в гласа му не се долавяше никакъв гняв. — Мисля, че трябва да се запознаем по-добре. Реших все пак да изиграя една игра.
— Става късно, Ашбърн.
Бригъм се усмихна.
— Наистина.
Нямаше нищо по-лесно, отколкото да се включи в играта. След двадесет минути бе откупил банката. Късметът не му изневеряваше, а на Стендиш, както бе решила съдбата или справедливостта, продължаваше да не му върви. Полковникът непрекъснато губеше и, предизвикван от мълчаливото презрение на Бригъм, правеше все по-големи залози. Към полунощ бяха останали само трима играчи. Бригъм, разположен удобно във фотьойла, направи знак да донесат още вино. Съзнателно пиеше колкото Стендиш. Нямаше намерение да убива човек, чиито реакции са по-малко остри от неговите.
— Заровете изглежда тази вечер не ви харесват, Стендиш.
— Или прекалено много харесват другите.
Думите на Стендиш бяха завалени от виното и от гняв. Бе човек, на когото му трябваха повече пари, отколкото осигуряваше заплатата му на военен, и също толкова силен бе стремежът му за място в обществото. Тази вечер мъката му произлизаше от провала и в двете. Следобед бе отхвърлено предложението му към една добре надарена — и физически, и финансово — млада дама. Стендиш бе сигурен, че онази кучка Бийсли е ходила да хленчи пред всеки, който би я слушал. Никаквица, помисли той и отново надигна виното. А мъжът има право да се държи с една никаквица както му харесва.
— Хвърляйте — заповяда той и преброи точките на заровете на Бригъм, после ги грабна, хвърли ги и отново загуби.
— Жалко — усмихна се Бригъм и отпи.
— Не съм съгласен да сменяме банката толкова късно. Това разваля късмета.
— Вашият късмет май цяла вечер беше лош, полковник. — Бригъм продължаваше да се усмихва, ала погледът му бе прогонил не един играч. — Може би смятате за непатриотично да обирам един кралски драгун, но тук сме само мъже, в края на краищата.
— Да играем ли сме дошли, или да говорим? — попита Стендиш нетърпеливо и направи знак да донесат още вино.
— В един клуб на джентълмени — отвърна Бригъм с омраза в гласа — правим и двете. Обаче вие, полковник, сигурно не попадате често в компанията на джентълмени.