Третият играч реши, че играта е малко прекалено напрегната като за неговия вкус. Няколко от другите посетители бяха оставили заниманията си и слушаха внимателно. Останалите игри бяха прекъснали и мъжете започнаха да се събират край масата. Лицето на Стендиш почервеня. Не бе сигурен, ала му се струваше, че го обиждат.
— Прекарал съм по-голямата част от времето си да се бия за краля, не да безделнича по клубовете.
— Разбира се. — Бригъм отново хвърли и отново победи. — Което обяснява защо не ви бива във възпитаните игри, които разчитат на шанса.
— А вие изглеждате малко прекалено опитен, милорд. Откак седнахте, заровете работят за вас.
— Така ли? — Бригъм вдигна поглед към Лейтън, който лениво въртеше чашата в ръцете си. — Наистина ли?
— Много добре знаете, че е така. Струва ми се, че това не е само късмет.
Бригъм докосна дантелите на врата си. Зад тях клубът потъна в неловко мълчание.
— Сериозно? Може би ще ми обясните какво точно ви се струва.
Стендиш бе загубил повече, отколкото можеше да си позволи, и бе изпил повече, отколкото бе разумно. Той гледаше Бригъм и го мразеше заради това, което бе. Аристократи! Прииска му се да се изплюе. Заради такива нехранимайковци войниците се биеха и умираха.
— Обяснете на всички. Счупете заровете.
В тишината се разнесе ропот. Някой се пресегна и дръпна Бригъм за ръкава.
— Той е пиян, Ашбърн, и не си струва.
— Пиян ли сте? — Все още усмихнат, Бригъм се наведе напред. — Пиян ли сте, Стендиш?
— Не съм. — Бе напълно изтрезнял. Чувстваше всички погледи върху себе си. Гледаха го, помисли той. Надутите самохвалковци и глупаци с техните титли и маниери. Мислеха го за по-долу от тях, защото бе вдигнал камшик на една курва. Би искал да го вдигне срещу всички тях, помисли той и лисна остатъка от виното. — Достатъчно съм трезвен, за да знам, че заровете не падат само за един човек, освен ако са нагласени за това.
Бригъм махна с ръка към заровете, но погледът му бе остър като стомана.
— Счупете ги, моля.
Надигнаха се протести, настъпи суетня. Бригъм не им обърна внимание. Не сваляше очи от Стендиш. Достави му голямо удоволствие да види, че по челото на полковника започна да избива пот.
— Милорд, моля ви да не действате прибързано. Не е необходимо. — Собственикът бе донесъл чука, както бе поискал Бригъм, ала стоеше и хвърляше разтревожени погледи към двамата.
— Уверявам ви, че е много необходимо. — Собственикът отново се поколеба и той вдигна пронизващите си очи към него. — Счупете ги.
С трепереща ръка човекът вдигна чука и го стовари върху масата. В настъпилата тишина всички видяха, че заровете са чисти. Стендиш само гледаше парчетата, разпилени върху зеленото сукно. Бяха го измамили, помисли той. Копелетата го бяха измамили. Искаше да ги види всичките мъртви, всички тези белолики любезни копелета.
— Изглежда ви е свършило виното, полковник. — И Бригъм плисна чашата си в лицето му.
Стендиш скочи. Виното капеше от бузите му като кръв. Опиянението и унижението бяха свършили работата си добре. Посегна към меча си, но другите го хванаха за ръцете. Бригъм, изтегнат във фотьойла, не помръдна.
— Ще се срещнете с мен, сър.
Бригъм огледа маншетите си, за да види дали не се бе опръскал с вино.
— Естествено. Лейтън, скъпи мой, ще ми бъдеш ли секундант?
Лейтън си взе щипка енфие.
— Разбира се.
Малко преди изгрев слънце стояха на една поляна на няколко минути път от града. В краката им се стелеше мъгла, а небето бе виолетово и беззвездно, защото бе на ръба между нощта и деня. Лейтън въздъхна уморено, докато гледаше как Бригъм сваля дантелите си.
— Предполагам, че си имаш причини, скъпо момче.
— Имам.
Лейтън се намръщи към изгряващото слънце.
— Вярвам, че са достатъчно важни, за да забавят пътуването ти.
Бригъм помисли за Серина, за изражението й, когато говореше за изнасилването на майка си. Помисли за Фиона с нейните малки тънки ръце.
— Да.
— Този мъж е свиня, разбира се. — Лейтън отново се намръщи, този път на влагата от росата върху блестящите му обувки. — И все пак, това едва ли е достатъчна причина да висиш в едно мокро поле в този час. Ала щом трябва, значи трябва. Имаш ли намерение да го убиеш?
Бригъм кръстоса пръсти.
— Да.
— Побързай, Ашбърн. Тази работа отложи закуската ми. — С тези думи той се отдалечи със секунданта на Стендиш, млад офицер, пребледнял и от страх, и от вълнение при мисълта за дуел. Решиха, че мечовете са приемливи. Бригъм взе единия, пъхна ръка в дръжката и го претегли, сякаш смяташе да го купува, вместо да пролива кръв.