Стендиш стоеше готов, дори нетърпелив. Мечът бе негово оръжие. Ашбърн нямаше да е първият, когото бе убил с него, нямаше и да е последният. Макар че можеше да е най-приятният, помисли Стендиш, спомняйки си погледите и приказките предишната нощ. Той не се и съмняваше, че бързо ще съсече младия самодоволен позьор и ще се прибере тържествуващ вкъщи.
Поклониха се, без да откъсват очи един от друг. Докоснаха мечовете си като поздрав. После тихата ливада зазвънтя от ударите на метал в метал.
Бригъм прецени противника си от първия удар. Стендиш си го биваше с меча и очевидно бе опитен и се поддържаше в бойна форма. Но стилът му бе малко прекалено агресивен. Бригъм отби и изхвърли Серина от ума си. Предпочиташе да се бие без емоции. Това пък бе неговото оръжие.
Земята бе просмукана от влага и мъглата приглушаваше тропота на ботушите. Птиците бяха притихнали и се чуваше само песента на метала. Приближиха се и мечовете се плъзнаха от върховете до дръжките. През смъртоносно кръстосаните остриета дъхът им се смеси като на любовници.
— Сръчен сте с меча, полковник — отбеляза Бригъм, когато се отдръпнаха да се завъртят. — Моите поздравления.
— Достатъчно сръчен, за да разсека сърцето ви.
— Ще видим. — Остриетата отново се докоснаха, веднъж, дваж, триж. — Ала предполагам, че не ви трябваше меч, когато изнасилихте лейди Макгрегър.
От учудване Стендиш загуби концентрация, но успя да отбие удара на Бригъм. Осъзна, че са го водили за носа към този дуел и свъси вежди.
— Човек не изнасилва една курва. — Атакува, пламнал от гняв. — Какво ви интересува тази шотландска кучка?
Бригъм замахна с меча.
— Ще умрете, без да разберете.
Сега се биеха мълчаливо, Бригъм, студен като планински лед, Стендиш, разгорещен от ярост и объркване. Остриетата свистяха и звъняха и звукът се смесваше със задъханото им дишане. Стендиш дръзко излъга, докосна меча на Бригъм, извъртя се и върху рамото на Бригъм пламна кървава черта.
Някой по-хладнокръвен би се възползвал от раната. Стендиш видя само кръвта и надуши победата. Нападна ожесточено, сигурен, че само мигове го делят от триумфа. Бригъм отбиваше удар след удар и чакаше благоприятния момент, докато кръвта се стичаше по ръката му в изтъняващата мъгла. За момент спря и остави гърдите си открити. Блясъкът на победата пламна в очите на Стендиш и той се хвърли напред да прободе сърцето му.
Бригъм с мълниеносен удар изби оръжието му миг преди да го бе пронизало, после със скорост, за която по-късно Лейтън щеше да разказва, че бе накарала меча да се размаже пред очите му, се извъртя и заби острието в сърцето на полковника. Преди да го изтегли, Стендиш бе мъртъв.
До пребледнелия войник Лейтън огледа тялото.
— Е, уби го, Ашбърн. Най-добре тръгвай, докато аз се оправя с тази каша.
— Благодаря. — Бригъм му подаде меча с дръжката напред.
— Да ти превържа ли и раните?
Леко развеселен, Бригъм погледна към коня си. До него на друг кон стоеше достопочтеният Паркинс.
— Моят лакей ще има грижата.
Серина се събуди точно преди разсъмване. През последната седмица не бе спала добре — след един сън, от който се бе събудила с разтуптяно сърце. Тогава, кой знае защо, бе сигурна, че Бригъм е в опасност.
И сега страхът я обзе и засили болката, с която бе живяла, откак той замина. Ала това бе глупаво, каза си тя. Бригъм бе в Лондон, в безопасност. Въздъхна и седна в леглото. Знаеше, че вече няма да може да заспи. Той бе в Лондон, повтори си Серина. Можеше и да е на другия край на света.
За малко си бе позволила да повярва, че Бригъм ще се върне, както бе казал. Но седмиците минаваха и тя престана да гледа към пътеката, когато чуеше коне. Кол и Меги се бяха оженили преди повече от седмица. Чак на тяхната сватба Серина бе позволила на надеждата най-после да умре. Щом той не бе дошъл за сватбата на Кол, значи изобщо нямаше да дойде.
Тя го знаеше, напомни си Серина, докато се миеше и обличаше. Знаеше го, когато му се отдаде на брега на езерото. И се бе заклела, че няма да има никакви съжаления. Знаеше го, каза си сега, докато си завързваше косата. Знаеше го и получи всичко, което би могла да поиска.
Само дето следобедът, прекаран в прегръдките на Бригъм, не я бе оставил бременна. Надяваше се, макар да знаеше, че е лудост, да открие, че носи детето на Бригъм. Не било писано. Всичко, което й оставаше, бяха спомените.
Все пак, имаше своето семейство, дома си. Те запълваха празнината. Бе достатъчно силна, за да преживее живота си без него. Може би никога повече нямаше да е истински щастлива, ала щеше да живее и да се задоволява с това.
Сутрешните занимания я разведряваха и й помагаха да не мисли. Тя работеше сама или с жените от своето семейство. Заради тях и заради собствената си гордост не униваше. Серина Макгрегър нямаше да страда и чезне. Винаги, когато се изкушаваше да изпадне в депресия, си напомняше, че е имала един златен следобед.