Не му хареса това, което видя. Раната бе дълбока, а Кол бе загубил прекалено много кръв. Въпреки това приятелят му нямаше търпение да стигне час по-скоро в Гленроу, а и Бригъм не знаеше къде другаде може да намери помощ. Кол прие манерката, която Бригъм допря до устните му, и жадно пи. Когато цветът се върна на лицето му, Бригъм го подкрепи да се качи на седлото.
По залез се спуснаха от хълма в гората, където сенките бяха дълги и треперливи. Миришеше на бор и на сняг, с лек привкус на дим от колибата по-нататък. Един заек притича през пътеката и се спусна в храстите. Зад него изведнъж изникна сокол. От бодливите клони висяха зимни боровинки, големи колкото лешник.
Бригъм виждаше, че силите на Кол свършват и спря да му даде отново да пие.
— Тичал съм през тази гора като дете — задъха се Кол. Дишаше бързо, но брендито облекчаваше болката. Нямаше да умре, преди да е започнала истинската битка. — Тук съм ловувал, тук съм откраднал първата си целувка. Да ме убият, не мога да разбера защо изобщо съм я напуснал.
— За да се върнеш като герой — предположи Бригъм и запуши манерката.
Кол се засмя, ала смехът скоро премина в кашлица. — Да. В планините винаги е имало Макгрегърови, откак Бог ни е поставил тук, и тук ще си останем. — Обърна се към Бригъм с някакво странно предизвикателство: — Ти може да си граф, но моят род е кралски.
Яздеха в лек галоп. Когато минаха край първите колиби, се разнесоха викове. От къщите, някои от камък и дърво, други само от кал и трева, наизлязоха хора. Въпреки че болката го пробождаше, Кол ги поздрави. Превалиха хълма и видяха къщата на Макгрегърови.
От комините се виеше дим. Зад остъклените прозорци светеха току-що запалените лампи. Небето на запад пламтеше от последните слънчеви лъчи и синият плочник на покрива светеше като посребрен. Къщата бе четириетажна, украсена с кули, къща не само за удоволствие, а и за война. Покривите бяха разчупени, с различна височина, долепени един до друг в объркан, ала очарователен стил.
На двора имаше хамбар и други стопански постройки. Отнякъде се носеше глухият лай на куче.
Зад тях още хора излизаха от колибите си. От една къща изтича жена. Бригъм я чу да вика и се обърна. И зяпна.
Бе увита в наметало от кариран плат. В едната си ръка размахваше празна кошница, с другата държеше пеша на полата си, под която той мярна фусти и дълги крака. Тя тичаше и се смееше, шалът падна на раменете й и откри развяваща се коса с цвета на залеза. Кожата й бе бяла като мляко, макар и сега зачервена от студа и от радостта. Чертите й бяха като изваяни от нежна ръка, ала устните й бяха сочни и ярки. Бригъм можа само да си спомни за пастирката, в която бе влюбен като дете.
— Кол! — Гласът й бе нисък, пълен с музика и смях, с гърлен шотландски акцент. Без да обръща внимание на нетърпението на коня, тя сграбчи юздите и вдигна лице, от което устата на Бригъм пресъхна. — Цял ден място не мога да си намеря. Трябваше да се сетя, че е заради теб. Не знаехме, че пристигаш. Забравил ли си да пишеш, или просто те мързи?
— Много хубав начин да посрещнеш брат си. — Кол би се навел да я целуна, но лицето й плуваше пред очите му. — Най-малкото, което можеш да направиш, е да покажеш малко добри обноски пред моя приятел, Бригъм Ленгстън. Лорд Ашбърн, сестра ми Серина.
Не е грозна? За пръв път, помисли Бригъм, Кол не преувеличаваше. Съвсем не.
— Приятно ми е, госпожице Макгрегър. Ала Серина дори не го удостои с поглед.
— Кол, какво е това? Ти си ранен! — Докато протягаше към него ръка, той се свлече от седлото в краката й. — О, Господи, какво е това? — Тя разтвори палтото и откри набързо превързаната рана.
— Отново се е отворила. — Бригъм коленичи до нея. — Трябва да го внесем вътре.
Серина вдигна рязко глава и го прониза със зелените си очи. В тях имаше не страх, а гняв.
— Долу ръцете от него, английска свиня! — Изблъска го настрани, притисна брат си до гърдите си и се опита с кърпичката си да спре кръвта. — Как така брат ми идва у дома полумъртъв, а ти яздиш до него с меч в ножницата и без нито една драскотина?
Бригъм реши, че Кол може и да е подценил красотата й, но не и характера.
— Мисля, че ще е най-добре да обясня, след като се погрижим за Кол.
— Носи си обясненията обратно в Лондон. — Когато Бригъм вдигна Кол на ръце, тя само дето не се нахвърли върху него. — Остави го, дяволите да те вземат! Не давам да пипаш това, което е мое.
Погледът му се плъзна нагоре и надолу по нея, докато страните й пламнаха.