– Сеньор.
– Мария.
Тя се усмихна, показвайки няколко златни зъба. Той й говореше на испански, зададе й някакъв въпрос, на който тя отговори, а после се обърна към мен, за да ми я представи.
– Това е Мария, тя се грижи за нас. Казах й коя сте.
Протегнах ръка, Мария я пое и се запознахме с усмивки и приятелско кимане. После тя се обърна към Ото и му каза още нещо. Той й подаде куфара ми и тя се оттегли.
– Майка ви е поспала малко, но сега е будна – каза Ото. – Дайте да ви взема палтото.
Аз го разкопчах, той ми помогна да го сваля и го метна в края на дивана. После отиде до една друга врата и ми махна да го последвам. Направих го и изведнъж се почувствах нервна и уплашена от това, което можех да открия.
Помещението, в което ме въведе, беше холът на къщата. Дълга стая с нисък таван, боядисана в бяло като всичко останало, обзаведена с приятна смесица от модерен скандинавски и старинен испански стил. Теракотеният под беше покрит с килими, имаше много книги и картини, а в центъра на помещението бе поставена кръгла маса, привлекателна и подканваща със спретнато подредените си списания и вестници.
Една цепеница гореше в огромна каменна камина, а пред нея беше разположено легло с ниска масичка до него, на която имаше чаша с вода и кана, няколко стръка здравец в саксия, няколко книги и включен лампион.
Този лампион и проблясъците на пламъците подсигуряваха единствената светлина в стаята, но от вратата успях да видя тънкото тяло, свито под розовите одеяла и измършавялата ръка, която се протегна, когато Ото пристъпи напред, за да застане До камината.
– Скъпи – каза тя.
– Лиса. – Той пое ръката й и я целуна.
– Всъщност не се забави много.
– Мария каза, че си заспала. Готова ли си за посетител?
– Посетител? – гласът й беше остарял. – Кой?
Ото ме погледна и аз пристъпих, за да застана до него.
– Това съм аз – казах й. – Ребека.
– Ребека! Мило дете. О, каква радост! Колко забавно!
Тя протегна двете си ръце към мен и аз коленичих до леглото, за да я целуна. Тялото й беше като въздушно, толкова бе отслабнала. Когато докоснах бузите й, ги усетих като хартия под устните си. Все едно целувах лист, който отдавна е бил откъснат от вятъра от родното си дърво.
– Но какво правиш тук? – Тя погледна над рамото ми към Ото и отново към мен и се престори, че се мръщи. – Да не би ти да си й казал да дойде?
– Помислих, че ще ти е приятно да я видиш – каза Ото. – Реших, че това ще те ободри.
– Но скъпи, защо не ми каза?
Аз се усмихнах.
– Искахме да бъде изненада.
– Но аз бих искала да знам, защото щях да очаквам с нетърпение да те видя. Именно така си мислим винаги преди Коледа. Половината от удоволствието е очакването. – Тя ме пусна и аз седнах на петите си. – Ще останеш ли?
– Да, за някой и друг ден.
– О, това е страхотно! Ще можем да си поклюкарстваме на воля. Ото, Мария знае ли, че тя ще остане?
– Разбира се.
– А каква ще е вечерята днес?
– Всичко е уредено… ще вечеряме заедно тук, само тримата.
– Е, нека направим нещо сега. Да си пийнем малко. Има ли някакво шампанско?
Ото се усмихна.
– Мисля, че мога да намеря бутилка. Всъщност, май се сетих да сложа в лед една, за всеки случай.
– О, колко си съобразителен, скъпи!
– Да я донеса ли сега?
– Моля те, скъпи.
Тя плъзна ръката си в моята. Все едно че хванах пилешко кокалче.
– И ще пием за това, че сме заедно.
Той излезе да донесе шампанското и ние останахме сами. Аз намерих един малък стол и го дръпнах до леглото й, за да седна близо до нея. Двете се гледахме, а тя не можеше да спре да се усмихва. Заслепяващата й усмивка и искрящите тъмни очи си бяха същите, а също и тъмната коса, която лъщеше като политура върху снежнобялата калъфка на възглавницата. Иначе целият й вид беше ужасяващ. Никога досега не бях виждала човек, който да е толкова слаб и все още да е жив. И за да стане още по-нереално, тя не беше бледа и безцветна, а доста загоряла, сякаш все още прекарваше повечето си дни, излежавайки се на слънце. Но беше извънредно развълнувана. И явно не можеше да спре да говори.
– Толкова е сладко от страна на скъпия ми Ото, че е разбрал колко много бих искала да те видя. Лошото е, че тъкмо сега съм много отегчителна, не ми се прави нищо и той би трябвало да изчака, докато се почувствам по-добре. Тогава можехме да се забавляваме повече заедно, щяхме да ходим да плуваме, да излизаме с лодка, да си правим пикници и разни други такива неща.
– Мога да дойда отново – казах й аз.
– Да, разбира се, че можеш. – Тя докосна лицето ми с ръце, сякаш се нуждаеше от този контакт, за да се увери, че наистина съм тук. – Изглеждаш страхотно, с тези огромни сиви очи и тази царевично руса коса. Царевична ли е или златна? И много ми харесва начинът, по който я носиш. – Ръката й се спусна по плитката ми, която бе паднала отпред като въже над дясното ми рамо. – С нея изглеждаш като излязла от приказка, сещаш се, онези старомодни книжки с магически картинки. Много си хубава.