– Не чакайте – казах аз. – Мразя сбогуванията.
– Добре… Но първо… – Той бръкна в джоба на сакото си и извади три фини, поизтънели сребърни гривни. Майка ми не се разделяше с тях. Носеше ги и последната нощ. – Трябва да ги вземете. – Хвана ръката ми и ги наниза на китката ми. – И това. – От другия джоб на сакото си извади сгънат портфейл с британски банкноти. Пристисна го в дланта ми и затвори пръстите ми около него. – Това беше в чантата й… Затова вие трябва да го вземете.
Знаех, че не е бил в чантата й. Тя никога нямаше пари в чантата си, освен някое пени за следващия телефонен разговор и няколко отдавна просрочени сметки. Но изражението на лицето на Ото беше такова, че аз не можех да откажа, затова взех парите и го целунах, а той се обърна на пети и без да каже и една-едничка дума, си тръгна.
Летях до Лондон в състояние на окаяна нерешителност. Емоционално бях напълно изпразнена, дори пресушена от скръб. Установих, че и физически съм страшно изтощена, но не можех нито да заспя, нито да погледна яденето, което стюардесата ми сервира. Тя ми донесе чай и аз се опитах да го изпия, но ми горчеше и го оставих да изстине.
Чувствах се така, сякаш дълго затворена врата се е отворила, но всъщност само се е открехнала и от мен зависеше дали ще я отворя широко, макар онова, което се намираше зад нея, да беше тъмно, плашещо и несигурно.
Може би трябваше да отида в Корнуол и да потърся семейството на майка ми, но представата, която получих за ситуацията в Порткерис, не беше окуражителна. Дядо ми сигурно щеше да е много стар, самотен и вероятно огорчен и дори озлобен. Осъзнах, че не се бях уговорила с Ото кой ще го уведоми, че майка ми е починала, и съществуваше ужасяващата възможност, ако отида да го видя, аз да съм тази, която ще му занесе тъжната вест. А освен това го обвинявах малко, че е допуснал дъщеря му да превърне живота си в такава бъркотия. Знаех, че тя беше импулсивна и неразумна, а също и голям инат, но със сигурност той би могъл да бъде малко по-позитивен в отношението си към нея. Би могъл да я потърси, да й предложи помощ, да се погрижи и за мен, за неговата внучка. Но той не бе направил нито едно от тези неща и със сигурност това винаги щеше да стои като непреодолима стена между нас.
И все пак аз копнеех да намеря корените си. Не исках непременно да живея с тях, но исках да знам, че са там някъде. В Боскарва имаше неща, които бяха принадлежали на майка ми, и следователно сега принадлежаха на мен. Тя искаше аз да ги взема, така бе казала, и затова вероятно бях длъжна да отида в Корнуол и да предявя правата си над тях, но да отида само по тази причина ми се струваше бездушно и алчно.
Облегнах се назад и задрямах и чух отново гласа на майка ми.
Никога не съм се страхувала от него. Аз го обичах. Трябваше да се върна.
И беше казала едно име, София, но така и не разбрах коя е тази София.
Най-сетне заспах и сънувах, че съм там. Но къщата в съня ми нямаше никаква форма или облик, и единственото реално нещо беше шумът на вятъра, проправяйки си път навътре, в сушата, свеж и студен, идващ от откритото море.
***
Пристигнах в Лондон в ранния следобед, но мрачният ден бе загубил формата си и значението си, и аз не можех да измисля какво да правя с остатъка му. Накрая хванах едно такси и отидох на „Уолтън Стрийт” да потърся Стивън Форбс.
Намерих го на горния етаж да рови в кашоните с книги от една стара къща, която току-що бе продадена. С него нямаше никой и когато се появих на върха на стълбището, той се изправи и дойде към мен, мислейки, че съм потенциален клиент. Когато видя, че не съм, поведението му се промени.
– Ребека! Ти се върна.
Аз стоях там, с ръце в джобовете на палтото ми.
– Да, кацнах някъде около два часа. – Той ме погледна с въпросително изражение. – Майка ми почина – казах аз, – рано вчера сутринта. Просто пристигнах точно навреме. Прекарах една цяла вечер с нея и си говорихме, говорихме, говорихме.
– Разбирам – каза Стивън. – Радвам се, че си успяла да я видиш. – Той разчисти няколко книги от края на масата и се облегна на нея, кръстосал ръце пред гърдите си, вглеждайки се в мен през очилата си. – Какво ще правиш сега?
– Не знам.
– Изглеждаш изтощена. Защо не си вземеш няколко дни отпуск?
– Не знам – казах аз отново.
Той се намръщи.
– Какво не знаеш?
– Не знам какво да правя.
– Какъв е проблемът?
– Стивън, чувал ли си някога за художник на име Гренвил Бейлис?
– За Бога, разбира се. Защо?
– Той ми е дядо.
Лицето на Стивън беше такава картинка!
– Мили Боже! Кога го разбра?
– Мама ми го каза. – Нямаше как, трябваше да си призная. – А аз никога не бях чувала за него.