– „Роуз Мари”! – изкрещяваше някой, без никаква очевидна причина.
– „Портокал с часовников механизъм”!
Маги си запали цигара и се отпусна сразена на дивана.
– Не е по силите ми – каза тя и обърна тъмната си глава към мен. – Ти работиш в книжарницата на Стивън, нали?
– Да.
– Ще дойда следващата седмица да си похарча коледните книжни ваучери. Дадоха ми десетки.
– Щастливка!
– Ние току-що се преместихме в първата си къща и ще ми трябват много книги за масичката за кафе, за да си помислят всичките ни приятели, че съм страхотно интелигентна…
После някой изкрещя:
– Маги, твой ред е!
– По дяволите! – извика тя, скочи на крака и отиде да разбере какво ще трябва да изиграе. Не мога да си спомня ролята й, но я гледах как весело се прави на глупачка и ми стана много симпатична. Надявах се да я видя отново.
И наистина я видях. Тя спази обещанието си и дойде в книжарницата няколко дни след празниците, облечена в овче кожухче и дълга пурпурна пола. Носеше дамска чанта, издута от ваучери за книги. В този момент не обслужвах никого и излязох иззад спретнато подредената купчина романи в лъскави корици.
– Здрасти! – казах й.
– О, супер, ето те! Надявах се да те намеря. Можеш ли да ми помогнеш?
– Да, разбира се.
Заедно избрахме готварска книга, една нова автобиография, за която всички говореха, и прекрасен скъп том с импресионистични репродукции за легендарната масичка за кафе. Цялата сметка излезе малко повече от книжните ваучери, затова тя се зарови в чантата си и извади чекова книжка, за да плати разликата.
– Джон ще се ядоса – каза ми тя щастливо, пишейки сумата с червено мастило с изящна писалка. Чекът беше жълтеникав и ефектът бе доста весел. – Той казва, че аз харча прекалено много и си е така. – Тя обърна чека, за да напише адреса. – „Бракън Роуд” 14 – каза на глас в случай, че не мога да разчета почерка й. – Още не съм свикнала да го пиша. Току-що се преместихме. Ужасно вълнуващо е, а къщата е с права на пълна собственост2, ако щеш вярвай! Добре поне, че родителите ни се включиха с депозита и Джон успя да убеди някаква строителна асоциация, или нещо такова, да ни даде заем за останалата част. Разбира се, заради това трябва да дадем горния етаж под наем, за да си помогнем за ипотеката, но все пак, предполагам, че всичко ще е наред. – Тя се усмихна. – Трябва да дойдеш и да го видиш.
– Ще ми бъде много приятно.
Увих й пакета, като се постарах много, особено при прегъването на ъгълчетата. Тя ме погледна.
– Уф, знаеш ли, ужасно е грубо, но аз не ти знам името. Знам, че е Ребека, но Ребека коя?
– Ребека Бейлис.
– А дали случайно не познаваш някоя приятна личност, която да си търси необзаведен апартамент?
Погледнах я. Мислите ни бяха толкова близки, че дори не трябваше да говоря. Завързах връзката на пакета. И изрекох:
– Какво ще кажеш за мен?
– Ти? Но ти търсиш ли си жилище?
– Не си търсех до този момент, но вече си търся.
– Има само една стая и кухня. И ще трябва да споделяме банята.
– Аз нямам нищо против, стига и ти да нямаш. И ако мога да си позволя наема. Не знам колко искате.
Маги ми каза. Аз преглътнах, направих изчисления наум и отсякох:
– Ще се справя.
– Имаш ли някакви мебели?
– Не. Досега живях в обзаведено жилище с две други момичета. Но ще мога да си взема някакви.
– Звучиш така, сякаш отчаяно искаш да се махнеш оттам.
– Не, не съм отчаяна. Но искам да живея сама.
– Е, добре, преди да решиш, най-добре ще е да дойдеш и да го видиш. Някоя вечер, защото двамата с Джон сме на работа през деня.
– Тази вечер?
Беше ми невъзможно да сдържам нетърпението и вълнението в гласа си и Маги се разсмя.
– Става – каза тя. – Тази вечер.
После взе красиво опакования пакет книги и се приготви да си върви. Изведнъж изпаднах в паника.
– Аз… аз не знам адреса…
– Знаеш го, глупаче, на гърба на чека е. Вземи автобус номер двайсет и две. Ще те чакам около седем.
– Там съм! – обещах аз.
***
Докато се клатушках бавно в автобуса по Кингс Роуд, се стараех да потуша ентусиазма си. Бях на път да „купя котка в чувал”. Този апартамент можеше да се окаже напълно негоден, прекалено голям, прекалено малък или неудобен по някакъв невъобразим начин. По-добре малко скептичност сега, отколкото после да остана разочарована. И наистина, отвън малката къща бе непълно невзрачна, една от редицата вили от червени тухли със странна хоросанова мазилка около вратите и депресираща тенденция към витражни прозорци. Но вътре в номер 14 обстановката беше весела от свежата боя, новите килими и от самата Маги, облечена в стари джинси и син пуловер.