– Съжалявам, че изглеждам толкова раздърпана, но трябва да върша цялата домакинска работа, затова обикновено се преобличам, след като се върна от офиса. Влизай, хайде да се качим горе, за да го видиш… Остави си палтото на закачалката, Джон още не се е прибрал, но аз му казах, че ще дойдеш, и той мисли, че това е страхотно добра идея.
Маги бъбреше през цялото време, докато се качвахме нагоре по стълбите. Влязохме в една празна стая, която се намираше в задната част на къщата. Тя пусна осветлението.
– Гледа на юг, към малък парк. Хората, чиято е била къщата преди, са построили разширение под покрива, затова ще имаш нещо като тераса.
Тя отвори стъклената врата и двете заедно пристъпихме в студената тъмна нощ. Усетих миризмата на листата от дърветата в парка, на влажната пръст и видях, обграден от светлините на уличните лампи наоколо, пустия мрак. Изведнъж духна студен вятър, от поривите му черният силует на един чинар зашушука, после звукът се изгуби в реактивния рев на някакъв самолет, който мина отгоре.
– Все едно, че съм в провинцията – казах аз.
– Да, това е второто най-хубаво нещо тук. – Тя потрепери. – Хайде да влизаме, преди да сме замръзнали.
Отстъпихме назад през стъклената врата и Маги ми показа миниатюрната кухничка, която бе преустроена всъщност от един дълбок долап, после и банята, на междинната стълбищна площадка, която щяхме да споделяме. Накрая стигнахме долу, в топлата, разхвърляна дневна на Маги. Тя извади бутилка шери и малко чипс, който прокле, че е застоял, но на мен ми беше вкусен.
– Все още ли искаш да дойдеш живееш тук? – попита ме тя.
– Повече от всякога.
– Кога искаш да се преместиш?
– Колкото може по-скоро. Следващата седмица, ако успея.
– Ами момичетата, с които живееш сега?
– Те ще си намерят някоя друга съквартирантка. Едната има сестра, която ще се мести в Лондон. Предполагам, че тя ще вземе моята стая.
– А мебелите?
– О… ще се справя.
– Предполагам – каза успокояващо Маги, – че родителите ти ще ти помогнат, както обикновено. В началото, когато дойдох в Лондон, майка ми измъкна такива прекрасни съкровища от тавана и от сандъка… – Гласът й замря. Аз я гледах в унило мълчание и тя накрая се засмя на себе си. – Е, пак го направих. Не трябваше да дрънкам толкова. Май те притесних! Съжалявам. Очевидно казах нещо идиотски нетактично.
– Нямам баща, а майка ми е в чужбина. Живее в Ибиса. Ето затова искам да живея някъде сама.
– Съжалявам. Би трябвало да го разбера, защото ти прекара Коледа със семейство Форбс… Просто трябваше да се досетя!
– Нямаше как да се досетиш.
– Баща ти починал ли е?
Тя очевидно бе много любопитна, но по един открит и дружески начин, и изведнъж ми се стори нелепо да се затворя по начина, по който обикновено го правех, когато хората започваха да ми задават въпроси за семейството ми.
– Не мисля – казах аз, опитвайки се да звуча така, сякаш нямаше значение. – Вероятно живее в Лос Анджелис. Бил е актьор. Майка ми е избягала с него, когато е била на осемнайсет. Но той скоро се отегчил от домашния живот или може би е решил, че кариерата му е по-важна от създаването на семейство. Във всеки случай бракът издържал само няколко месеца, преди да му писне и да я зареже, а после майка ми ме е родила.
– Какво ужасно нещо е направил!
– Да, вероятно е така. Никога не съм мислила много-много за това. Майка ми не говори за него. Не защото е особено огорчена или нещо подобно, просто когато нещо е свършило и е останало в миналото, тя обикновено го забравя. Винаги си е била такава, гледа само напред и винаги с най-голям оптимизъм.
– Но какво се е случило, след като си се родила? Върнала ли се е при родителите си?
– Не. Никога.
– Искаш да кажеш, че никой не е изпратил телеграма: „Върни се, всичко е простено?”
– Не знам. Честно, наистина не знам.
– Сигурно е имало невероятна шумотевица, когато майка ти е избягала, но дори и така да е… – Гласът й заглъхна. Тя очевидно не бе в състояние да разбере ситуацията, която аз бях приемала невъзмутимо през целия си живот. – Що за хора биха причинили подобно нещо на дъщеря си?
– Не знам.
– Сигурно се шегуваш.
– Не. Честно, наистина не знам.
– Какво имаш предвид? Че не познаваш собствените си дядо и баба?