– Дори не знам кои са те. Или кои са били. Не знам дори дали все още са живи.
– Нищичко ли не знаеш? Майка ти нищо ли не ти е казвала?
– О, разбира се… откъслечни неща за миналото обикновено изскачаха в разговорите ни, но не можех да разбера нищо от тях. Знаеш как майките говорят с децата си, припомнят си неща, които са се случили, и неща, които са правили, когато са били малки.
– Но Бейлис… – Тя се намръщи. – Това не е много обичайно име. И ми звучи някак си познато, но не мога да схвана защо. Нямаш ли и най-малка идея?
Аз се разсмях на настойчивостта й.
– Говориш така, сякаш аз всъщност бих искала да знам. Но, разбираш ли, аз просто не искам. Ако никога не си познавал дядо си и баба си, тогава те няма и да ти липсват.
– Но не се ли чудиш… – Маги търсеше думи, – … къде живеят?
– Знам къде живеят. Живеят в Корнуол. В каменна къща с поля, които се спускат надолу към морето. И майка ми е имала брат на име Роджър, но е бил убит по време на войната.
– Но къде е отишла тя, след като те е родила? Предполагам, че е трябвало да си намери работа?
– Не, имала е малко собствени пари. Наследство от някаква леля, нещо такова. Разбира се, никога не сме имали кола или нещо по-луксозно, но май се справяхме добре. Тя имаше апартамент в Кенсингтън, в сутерена в къщата на някакви нейни приятели. Останахме там, докато навърших осем години, после отидох в пансион, а после… ами, просто се местехме тук-там.
– Но пансионът струва доста пари.
– Не беше кой знае какъв пансион.
– Майка ти ожени ли се отново?
Аз я погледнах. Изражението й беше толкова живо и лакомо любопитно, но иначе тя беше мила. И аз реших, че след като бяхме стигнали толкова далеч, мога да й кажа и останалото.
– Тя… Тя не е точно семеен тип. Но винаги е била много атрактивна и не си спомням някога да не е имала край себе си поне един мъж, който да я обожава… И след като аз отидох в
пансиона, предполагам, че не е имало много причини да бъде благоразумна. Никога не знаех къде ще прекарам следващата си ваканция или почивни дни. Веднъж беше във Франция, в Прованс. Понякога тук, в Англия. Друг път Коледа в Ню Йорк.
Маги се хвана за това и се намръщи.
– Не ти е било много забавно.
– Но пък беше образователно. – Отдавна се бях научила да го обръщам на шега. – И само си помисли за всички тези места, които съм видяла и в които съм живяла. Риц в Париж веднъж, друг път в мрачна студена къща в Денбишър. Беше поет, който бе решил да опита с овчарска ферма. Когато връзката им приключи, изпитах най-голямото удоволствие в живота си.
– Сигурно е много красива.
– Не, но мъжете си мислят, че е красива. И е невероятно забавна, голяма прахосница е, много разсеяна, и предполагам, ти би казала, напълно аморална. Влудяваща. Всичко за нея е „забавно". Това е нейната дежурна дума. Неплатените сметки са забавно нещо и загубените чанти, и писмата без отговор, всичко е забавно. Тя няма никакъв усет за парите и никакво чувство за отговорност. Притеснително е да живееш с такъв тип личност.
– Какво прави в Ибиса?
– Живее с някакъв швед, с когото се срещнала там. Отиде да прекара няколко дни при едно познато семейство, запознала се с него при тях и скоро след това получих писмо, в което ми пишеше, че ще се премести да живее при него. Казваше, че бил невероятно северняшки тип и доста суров, но имал хубава къща.
– От колко време не си я виждала?
– От около две години. Излязох от живота й, когато станах на седемнайсет. Изкарах секретарски курсове, хващах се на временни длъжности и накрая започнах да работя за Стивън Форбс.
– Харесва ли ти?
– Да. Харесва ми.
– Колко си годишна?
– На двадесет и една.
Меги отново се усмихна учудено, разтърсвайки дългите си коси.
– Каква съдба си имала! – каза тя, но в гласа й не звучеше и най-малко съжаление; по-скоро се долавяше лека завист. – На двайсет и една аз бях изчервяваща се булка в отвратителна булчинска рокля и стар воал, който миришеше на нафталин. Всъщност не съм традиционалист, но имам майка, която много обичам, и обикновено правя това, което тя иска.
Можех да си представя майката на Меги. Затова прибягнах до комфорта на клишетата, защото не можех да измисля нищо друго, което да й кажа:
– О, има всякакви хора!
В този момент чух ключа на Джон в ключалката и след това не се върнахме отново към темата за майките и за семейството.
Беше ден като всеки друг, но към него имаше и един бонус. Последния четвъртък бях работила до късно със Стивън, за да завършим последната януарска инвентаризация, и в замяна той ми даде половин свободен ден, затова времето до обед беше изцяло на мое разположение. Запълних го с почистване на апартамента си (което ми отне не повече от половин час), напазарувах малко и занесох един вързоп дрехи в кварталната пералня. До единайсет и половина приключих с всички домакински дейности, облякох си палтото и излязох. Тръгнах бавно към работата си, възнамерявайки да извървя част от пътя пеша, а после да обядвам рано, преди да отида в магазина.