– Сега не е ли наред?
– За вас ще е наред – каза младият мъж, – но ако поканите някой едър дебелак на вечеря, вероятно ще се озове на задника си.
Настана пауза, докато аз го гледах – надявах се, доста студено. Явно му бе забавно, защото очите му блестяха със злорадо удоволствие, което аз нямах намерение да споделям. Не можех да оценя предположението му, че мъжете, които ще идват да вечерят при мен, ще бъдат задължително едри дебелаци.
– Колко ще ми струва реставрацията на крака? – казах аз най-накрая.
– Да кажем пет паунда. Което означава по десет за всеки стол.
Пресметнах наум и реших, че мога да си ги позволя.
– Вземам ги.
– Добре – каза младият мъж, постави ръце на хълбоците си и се усмихна дружелюбно, сякаш това явно беше краят на сделката.
Аз реших, че той е безкрайно некадърен търговец.
– Искате ли да ги платя сега, или да оставя депозит?
– Не, няма проблем. Можете да ги платите, когато ги вземете.
– А кога ще бъдат готови?
– След седмица.
– Не искате ли да ви дам името си?
– Не, освен ако вие не искате да ми го кажете.
– А какво ще се случи, ако не се върна?
– Предполагам, ще бъдат продадени на друг.
– Но аз не искам да ги изпусна.
– Няма да ги изпуснете – каза младият мъж.
Ядосах му се и се намръщих, но той само се усмихна и отиде до вратата, за да ми я отвори. Нахлу студен въздух. Навън бе започнало да ръми и улицата изглеждаше тъмна като през нощта.
– Довиждане – каза той и аз успях да изобразя ледена усмивка на благодарност. Минах покрай него и излязох навън, в мрака, и пак чух звънването на камбанката, докато той затваряше вратата зад мен.
Денят изведнъж ми опротивя. Удоволствието от покупката на столовете беше развалено от яда, който младият мъж бе породил у мен. Не ми е присъщо да изпитвам такава незабавна неприязън към хората и бях ядосана не само на него, но и на самата себе си, защото се оказах така уязвима. Все още мислех над това, когато тръгнах по „Уолтън Стрийт" и влязох в книжарницата на Стивън Форбс. Дори и комфортът на интериора й и приятната миризма на хартия и печатарско мастило не успяха да разсеят разваленото ми настроение.
Книжарницата беше на три нива, новите книги бяха на партерния етаж, антикварните и старите печатни издания горе, а офисът на Стивън беше в сутерена. Видях, че Дженифър, второто момиче, беше заето с клиент, а единственият друг посетител вътре беше стара дама във вълнена пелерина, която разглеждаше градинската секция, затова се насочих към малката гардеробна, разкопчавайки пътьом палтото си, но чух тежките стъпки на Стивън нагоре по стълбите и без да си давам сметка защо спрях да го изчакам. В следващия момент той се появи, висок, леко прегърбен и очилат, с обичайното си изражение на разсеяна добронамереност. Носеше тъмен костюм, който изглеждаше така, сякаш се нуждае от едно хубаво гладене и в този ранен час възелът на вратовръзката му вече се бе разхлабил, разкривайки горното копче на ризата му.
– Ребека – каза той.
– Да, тук съм.
– Радвам се, че те засякох – каза той и дойде до мен, говорейки с нисък глас, за да не безпокои клиентите. – Има писмо за теб долу. Пренасочено е от стария ти апартамент. Най-добре слез и го вземи.
Аз се намръщих.
– Писмо?
– Да. Въздушна поща. С много чуждестранни марки. Не знам защо, но ми се стори, че е нещо спешно.
Ядът ми, заедно с мислите за новите столове, изчезна във внезапното лошо предчувствие.
– От майка ми ли е?
– Не знам. Защо не отидеш да видиш?
Слязох долу по стръмните, непокрити стъпала в сутерена, който в този мрачен ден бе изумително неподреден – както обикновено, – затрупан с писма, колети и папки, купчини книги, кашони и пепелници, които никой никога не се сещаше да изпразни. Но писмото беше по средата на счетоводния тефтер на Стивън и аз веднага го забелязах.
Вдигнах го. Плик за въздушна поща, испански марки, клеймо от Ибиса. Но почеркът ми бе непознат, остър и тънък, сякаш е била използвана много фина писалка. Беше изпратено до стария ми апартамент, но адресът бе задраскан и отгоре бе написан адресът на книжарницата с големи момичешки ръкописни букви. Зачудих се колко ли дълго е стояло писмото на масата при входната врата, преди някое от момичетата да се сети, че е там и да си даде труд да го пренасочи към мен.
Седнах в стола на Стивън и отворих плика. Вътре имаше две страници от фина хартия, а датата отгоре беше трети януари. Почти от преди месец. В ума ми звънна аларма, изведнъж се уплаших и започнах да чета.
Драга Ребека,
Надявам се, че нямате нищо против да ви наричам с малкото ви име – майка ви ми е говорила много за вас. Пиша ви, защото тя е много болна. Разболя се преди известно време и аз исках да ви пиша и преди, но тя не ми позволи.