– Пусни ме да изляза, Елиът – казах му аз.
– Ами ако кажа, че няма да те пусна да тръгнеш? Ами ако те спра и те задържа тук? – Той постави ръцете си от двете страни на главата ми и ги пристисна силно. Имах чувството, че черепът ми ще се счупи като орех. – Ами ако сега ти кажа, че те обичам?
Отвратих се от него.
– Ти не обичаш никого. Само Елиът Бейлис. В твоя живот няма място за никой друг човек.
– Май изяснихме, че ти си тази, която не познава любовта.
Стискането му се усили. Главата ми започна да пулсира и аз затворих очи, съпротивлявайки се на болката.
– Когато се случи да я позная – казах му през стиснати зъби, – няма да бъде с теб.
– Добре тогава, върви.
Той ме пусна толкова внезапно, че почти загубих равновесие. Яростно завъртя дръжката и отвори рязко вратата. Вятърът мигом нахлу вътре като някакво чудовищно създание, което цялата вечер бе чакало да завладее къщата. Навън беше тъмно и валеше. Без нито една дума, без да спра да погледна Елиът, аз изтичах покрай него и се озовах навън, в убежището на мрака.
Все още трябваше да стигна до гаража, да се преборя с вратата в тъмнината, да намеря малката кола на Моли. Убедена бях, че Елиът е непосредствено зад мен, застрашителен, като въображаем караконджул, чакащ да скочи, да ме сграбчи, да ме спре да изляза. Затръшнах вратата на колата и ръката ми трепереше толкова много, че едва налучках стартера. Като завъртях ключа първия път, двигателят не запали. Чух се да скимтя, докато опитвах отново. Този път запали. Включих колата на скорост и подкарах напред, през мрака и дъжда, и през алеята с локвите, а гумите хвърляха чакъл, докато най-накрая излязох на шосето.
В колата възстанових малко от предишното си хладнокръвие. Бях се изплъзнала от Елиът и отивах при Джос. Трябваше да шофирам внимателно и разумно, да не си позволявам да се паникьосвам, да не рискувам да забуксувам или да се блъсна някъде. Забавих до предпазливите трийсет мили в час. Постарах се да разхлабя хватката на ръцете си върху волана. Пътят слизаше надолу по хълма, черен и мокър от дъжда. Светлините на Порткерис се показаха пред мен. Аз отивах при Джос.
Имаше пълен отлив и докато излизах от пристанищния път, видях светлините, отразяващи се в мокрия пясък и лодките изтеглени на брега, далеч от досега на бурята. Горе един разпокъсан облак все още изливаше вода от небето. Имаше хора наоколо, но не бяха много.
Магазинът беше тъмен. Само една-единствена лампа светеше от най-горния прозорец. Паркирах колата до тротоара, слязох, отидох до вратата и я отворих. Почувствах аромата на ново дърво, краката ми потъваха в стърготините, които все още се търкаляха на пода. Уличната лампа ми помогна да видя стълбището. Качих се по него предпазливо на втория етаж.
– Джос! – извиках.
Никакъв отговор. Продължих нагоре към слабата светлина. Нямаше огън и беше много студено.
– Джос.
Той лежеше на леглото си, завит криво-ляво с едно одеяло. Ръката му беше на очите му, сякаш да се предпази от някаква непоносимо ярка светлина. Когато заговорих, той я свали и вдигна леко глава, за да види кой е. После се отпусна обратно на възглавницата.
– Мили Боже – чух го да казва. – Ребека.
Отидох при него.
– Да, аз съм.
– Помислих си, че чух твоя глас. Реших, че сънувам.
– Извиках, но ти не отговори.
Лицето му беше в ужасно състояние, лявата страна – насинена и подута, окото му полузатворено. Имаше засъхнала кръв от рана на устата и изглежда нямаше никаква кожа на кокалчетата на дясната си ръка.
– Какво правиш тук? – Той говореше неясно, вероятно заради устата.
– Госпожа Кърнау ми се обади.
– Казах й да не казва нищо.
– Тя се тревожеше за теб. Джос, какво се случи?
– Попаднах на бандити.
– Ударен ли си накъде другаде?
– Да, навсякъде другаде.
– Дай да видя…
– Господин и госпожа Кърнау ме превързаха.
Но аз се наведох над него и леко дръпнах одеялото. Гръдният му кош беше гол, а под него бе превързан с нещо, което приличаше на ленти, откъснати от стар чаршаф. Но грозните синини се бяха разпрострели нагоре върху гърдите му и на дясната му страна имаше червено петно от кръв, която започваше да се просмуква през белия памук.
– Джос, кой го направи?
Но Джос не ми отговори. Вместо това със сила, изненадваща за толкова наранен човек, той вдигна ръка и ме дръпна долу, за да седна на ръба на леглото му. Дългата ми руса плитка падна напред, над рамото ми, и докато ме държеше с дясната си ръка, с лявата хвана ластика, с който бе вързана в края и го измъкна, а после, използвайки пръстите си като гребен, я разплете и косата ми се спусна като копринен пискюл, галейки голата му гръд.