Сега обаче ще трябва да взема нещата в свои ръце и с позволението на доктора ще ви уведомя, че според мен трябва да дойдете и да я видите.
Ако можете да го направите, може би ще ми съобщите номера на полета ви, за да мога да дойда на летището да ви посрещна.
Знам, че работите и че може да не е лесно да осъществите това пътуване, но бих ви посъветвал да не губите време. Боя се, че ще намерите майка си много променена, но духът й все още е висок.
С най-добри пожелания
Искрено ваш, Ото Педерсен
Седях застинала, взирах се в писмото и не можех да повярвам. Формалните вежливи думи не ми казваха нищо и всъщност ми казваха всичко. Майка ми беше много болна и вероятно умираше. Преди месец Ото Педерсен ме бе помолил да не губя време и да отида при нея. Беше минал цял месец, а аз току-що бях получила това писмо, и вероятно тя вече бе мъртва – а аз не бях отишла при нея. Какво би си помислил за мен този Ото Педерсен, когото никога не бях виждала, чието име дори не ми беше известно до този момент?
2.
Прочетох отново писмото, после отново. Крехките страници шумоляха в ръцете ми. Все още бях там, седнала на бюрото му, когато Стивън слезе долу да ме търси. Обърнах се да го погледна над рамо.
– Какво става? – попита той, като видя лицето ми.
Опитах се да му кажа, но не можах. Вместо това му подадох писмото и докато той го четеше, аз седях с лакти, опрени на неговото бюро, хапейки ноктите си, огорчена и ядосана, и се борех с ужасната си тревога.
Той бързо свърши с четенето и пусна писмото на бюрото между нас.
– Знаеше ли, че е болна?
Поклатих глава.
– Кога за последно си я чувала?
– Преди четири или пет месеца. Тя никога не пише писма. – Погледнах към него, ядосана, задушена от огромната буца в гърлото ми. – Написано е преди цял месец! Това писмо е стояло в стария ми апартамент и никой не си е дал труда да ми го изпрати. Може би вече е мъртва, а аз така и не отидох при нея, и тя вероятно си е помислила, че просто изобщо не ме е грижа.
– Ако е починала – каза Стивън, – със сигурност щяхме да научим. Хайде, не плачи сега, няма време за сълзи. Това, което трябва да направим, е да те изпратим в Ибиса по най-бързия начин и да уведомим – той погледна отново писмото – господин Педерсен за пристигането ти. Нищо друго няма значение.
– Не мога да отида – казах аз и устата ми се изкриви, а долната ми устна затрепери, сякаш отново бях на десет години.
– Защо не можеш да отидеш?
– Защото нямам достатъчно пари за билет.
– О, скъпа, остави на мен това.
– Но аз не мога да ти позволя да…
– Да, можеш, и ако се инатиш, ще ми върнеш парите през следващите пет години, но ще ти наложа лихва, ако това ще те направи по-щастлива, а сега, за Бога, не го споменавай отново. – Той вече бе посегнал към телефонния указател, проявявайки експедитивност, която изобщо не бе в стила му. – Имаш ли паспорт? И никой няма да те спре заради някоя имунизация за шарка или някаква друга досада? Ало? „Бритиш Еруейз”? Искам да направя резервация за първия полет до Ибиса. – Той ми се усмихна, докато аз все още се борех със сълзите и яда си, но вече се чувствах малко по-добре. Няма нищо по-хубаво от голям и добър мъж, който да поеме контрола във времена на емоционален стрес. Той взе молив, дръпна лист хартия пред себе си и започна да записва. – Да. Кога? Добре. Може ли да получим резервация, моля? Госпожица Ребека Бейлис. А в колко часа пристига в Ибиса? – Той остави слушалката и провери с голяма доза удовлетворение нечетливите завъртулки, които беше надраскал.
– Е, готово. Летиш утре сутрин, сменяш самолета в Палма и пристигаш в Ибиса около седем и половина. Аз ще те закарам до летището. Не, не започвай пак да спориш, няма да се почувствам щастлив, ако не те видя наистина да влизаш в самолета. А сега да телеграфираме на господин Ото Педерсен. – Той вдигна отново писмото. – До Вила Маргарета, Санта Катарина, и да го уведомим, че пристигаш. – Стивън ми се усмихна с такава ободрителна увереност, че аз внезапно се изпълних с надежда.
– Никога не бих могла да ти се отблагодаря – казах аз.
– Никога не бих го поискал – каза Стивън. – Това е най-малкото, което мога да направя.
***
Летях на следващия ден в самолет, наполовина пълен с туристи, тръгнали с надеждата да прекарат зимната си ваканция на топло. Те дори носеха сламени шапки за предполагаемото
палещо слънце и когато излязоха навън под ситния ръмеж в Палма, лицата им бяха леко разочаровани, но и решително весели, сякаш със сигурност утре времето щеше да е по-хубаво.