– Значи Тристрам…
– Тристрам е син на Гренвил. А Гренвил е и мой дядо. И сега аз ще се оженя за моята полубратовчедка.
– Петифър ми каза, че София не означавала нищо за Гренвил. Тя била просто едно момиче, което е работило за него.
– Ако трябва да предпази Гренвил, Петифър ще се закълне, че черното е бяло.
– Да, предполагам, че ще го направи. Но Гренвил в яда си не беше толкова дискретен. Каза: „Ти не си единственият ми внук”.
– Гренвил е казал това? – попита Джос.
– Да, на Елиът. А Елиът помисли, че той има предвид мен.
Стигнахме до върха на хълма. Светлините на града останаха зад нас. Нататък, зад прегърбените силуети на жилищния комплекс на Ърнест Педлоу, се простираше тъмното крайбрежие, осеяно с миниатюрни светлинки на случайни ферми, а зад тях се бе ширнало огромното тъмно море.
– Май не си спомням да си ме молил да се омъжа за теб – казах аз.
Малкия пикап подскачаше и се люлееше по алеята към Боскарва.
– Не ме бива много, когато трябва да моля хората за разни неща – каза Джос. Той свали едната си ръка от волана и я сложи върху моята. – Обикновено просто им го казвам.
И както и първия път Петифър излезе да ни посрещне. Веднага щом Джос изключи двигателя на пикапа, лампата в салона се включи и Петифър отвори вратата, сякаш инстинктивно бе разбрал, че сме на път.
Той видя как Джос отваря вратата на колата и се измъква навън, с очевиден дискомфорт и болка. Видя и лицето му.
– За бога, какво ти се е случило?
– Имахме някои разногласия с нашия стар приятел Морис Таткомб. Вероятно не бих изглеждал така, ако не беше довел трима от своите приятелчета със себе си.
– Ти добре ли си?
– Да, чудесно. Няма никакви счупени кости. Хайде, да влизаме.
Влязохме вътре и Петифър затвори вратата.
– Радвам се да те видя, Джос, и това е самата истина. Ние имахме тук една доста щекотлива ситуация, ще знаете.
– Гренвил добре ли е?
– Да, много добре. Той още е горе, в хола, и чака Ребека да се върне у дома.
– А Елиът?
– Излезе.
– Я по-добре да ни разкажеш – каза Джос.
Настанихме се около масата в кухнята.
– След като Ребека излезе, Елиът отиде в ателието и се върна с портрета на София. Този, който търсехме, Джос. Този, който така и не намерихме.
– Не разбирам – казах аз.
Джос обясни.
– Петифър беше наясно, че София е моя баба, но никой друг не знаеше. Никой друг не я помнеше. Било е много отдавна. Гренвил искаше да си остане така.
– Но защо има само един портрет на София, на който е изобразено лицето й? Сигурно Гренвил я е рисувал много пъти. Какво се е случило с другите портрети?
Последва пауза, през която Джос и Петифър се гледаха. Сега бе ред на Петифър да обясни и той го направи много тактично.
– Заради старата госпожа Бейлис. Тя ревнуваше от София… не защото имаше някаква представа за истината…, а защото София беше част от другия живот на Командира, от живота, за който госпожа Бейлис нямаше време.
– Имате предвид рисуването.
– Тя не искаше да има нищо общо със София, не повече от едно „добро утро”, ако се случеше да я срещне в града. Командира разбираше това и не искаше да я разстройва, затова изпращаше всички портрети на София по разни краища на страната… всички, с изключение на този, който вие намерихте. Знаехме, че е тук някъде, и двамата с Джос прекарахме цял един ден в търсенето му, но така и не го открихме.
– Какво щяхте да направите, ако го бяхте намерили?
– Нищо. Просто не искахме някой друг да го открие.
– Не виждам защо това е било толкова важно.
– Гренвил не искаше никой да знае какво се е случило между него и София – каза Джос. – Не че се срамуваше, защото той наистина я е обичал много. И след смъртта му вече нямаше да има значение, тогава нямаше да го е грижа кой ще знае. Но той е горд и е живял живота си по някакви стандарти. Ние може и да си мислим, че те са старомодни, но така или иначе, те са си негови. Това има ли значение за теб?
– Да, предполагам, че да.
– Младите хора сега – тежко каза Петифър, – говорят за общество, в което всичко е позволено, сякаш е нещо, което те са измислили. Но то не е ново. Така си е откак свят светува, само че по времето на Командира нещата са се вършили с малко повече дискретност.
Приехме това смирено. После Джос каза:
– Май се отплеснахме. Петифър ни разказваше за Елиът – каза Джос.
Петифър се върна към темата.
– Да, да. И така, Елиът буквално нахлу в хола, а аз го следвах по петите. Отиде право до полицата на камината и тръсна портрета там, до другата картина. Командира не каза и дума. А Елиът попита, „Какво общо има това с Джос Гарднър?” После Командира му каза. Каза му всичко. Много тихо и с много достойнство. И госпожа Роджър беше там и за малко щеше да припадне. Каза, че през всички тези години Командира ги е мамил, като е оставил Елиът да си мисли, че е единственият му внук и че ще получи Боскарва, след като той умре. Командира заяви, че никога не е казвал подобно нещо, че всичко това са предположения и че те просто са си направили сметките без кръчмаря. После Елиът каза: „Вероятно сега можем да научим какви са ти плановете”, но Командира отвърна, че това си е негова работа, и беше напълно прав, че е така.