Тази защитна реч на Петифър бе придружена с думкане на юмрук по масата.
– И какво направи Елиът?
– Елиът каза, че в такъв случай той си измива ръцете от цялата тази работа с нас… имаше предвид, семейството, разбира се…, че той има свои собствени планове и е благодарен, че се е отървал от нас. След това взе някакви документи и едно куфарче, облече си палтото, свирна на кучето си и излезе от къщата. Чухме колата му да бръмчи по алеята и това беше краят.
– Къде е отишъл?
– В Хай Крос, предполагам.
– А Моли?
– Тя се залива в сълзи, все плаче и плаче… опитала се да не му позволи да направи нещо глупаво, така каза. Молила го да остане. Нахвърли се на Командира и му каза, че всичко е по негова вина. Но разбира се, не можеше да направи нищо, за да спре Елиът. Няма какво да направиш, за да спреш възрастен мъж да напусне една къща, дори и ако си му майка.
Разкъсвах се от съжаление и съчувствие към Моли.
– Къде е тя сега?
– Горе в стаята си – добави рязко. – Занесох й поднос с чай и я заварих на тоалетката й като някаква издялана от камък статуя.
Бях доволна, че не съм била тук. Всичко звучеше много драматично. Станах. Клетата Моли.
– Ще се кача горе да поговоря с нея.
– А аз – каза Джос, – ще отида да видя Гренвил.
– Кажи му, че след няколко минути и аз ще дойда.
Открих Моли, пребледняла и оцапана със сълзи, все още застанала пред тоалетката си. Това беше типично за нея. Дори и най-крайната скръб не можеше да я накара да се хвърли в леглото. Та нали щеше да му намачка покривката! Като влязох в стаята, тя вдигна поглед и отражението й бе трикратно отразено в тройното й огледало. За пръв път си помислих, че тя изглежда на годините си.
– Добре ли си?
Тя погледна надолу, мачкайки на топка мокра кърпичка в пръстите си. Отидох при нея.
– Петифър ми разказа. Много съжалявам.
– Това е ужасно нечестно. Гренвил никога не е харесвал Елиът, все негодуваше срещу него, което беше необичайно. И разбира се, сега вече знаем защо. Той винаги се е опитвал да управлява живота на Елиът и да застава между мен и сина ми. Каквото и да направех за Елиът, все беше погрешно.
Коленичих до нея и я прегърнах.
– Наистина, аз съм убедена, че го е правил с добри намерения. Не можеш ли и ти да го повярваш?
– Не знам дори къде отиде. Не ми каза. Дори не каза довиждане.
Осъзнах, че тя е много по-притеснена от внезапното заминаване на Елиът, отколкото от разкритията за Джос. Това беше по-добре, защото поне за Елиът можех да я успокоя. Но нямаше нищо, което да направя по отношение на Джос.
– Мисля – казах й аз, – че Елиът може би е заминал за Бирмингам.
Тя ме изгледа ужасено.
– Бирмингам!?
– Там има един човек, който иска да му даде работа. Елиът ми каза. Има нещо общо със старите коли. Изглежда той мисли, че това ще е доста интересно.
– Но аз не мога да отида да живея в Бирмингам.
– О, Моли, не е и нужно. Елиът може да се справя и сам. Остави го да си отиде. Дай му шанс да си създаде свой собствен живот.
– Но ние никога не сме се разделяли.
– Тогава вероятно е време да заживеете отделно. Ти си имаш твоята къща в Хай Крос, градината ти, приятелите ти.
– Не мога да оставя Боскарва. Не мога да оставя Андреа. Не мога да оставя Гренвил.
– Напротив, можеш. А аз мисля, че Андреа трябва да се върне в Лондон, при родителите си. Ти направи всичко каквото можа за нея, но тя е нещастна тук. Заради това се случи всичко, защото тя е нещастна и самотна. А що се отнася до Гренвил, аз ще остана с него.
Най-сетне слязох долу, носейки подноса с чая. Отидох в кухнята и го поставих на масата. Петифър бе приседнал там и ме погледна над ръба на вечерния вестник.
– Как е тя? – попита той.
– Вече е добре. Съгласи се Андреа да се прибере у дома, в Лондон. А тя ще се върне в Хай Крос.
– Тя винаги е искала точно това. А вие?
– Аз оставам тук. Ако нямате нищо против?
Хладен проблясък на удовлетворение прекоси лицето на Петифър, най-близкото до израз на радост. Нямаше нужда да ми казва нищо. Разбрахме се много добре.