— Какво ти е, братовчедке?
— Дразниш ме! Защо не ми казваш; какво говори твоят приятел?
— Че ти заслужаваш своята репутация и красота, но че не си подходяща за него. Малтрейвърс е влюбен в друга и трябва да го знаеш!
— Влюбен ли!?
— Да, в една красива французойка! Доста романтично. Една привързаност, която датира от няколко години.
Флорънс извърна настрани лицето си и не каза нищо повече.
— Той е един приятен човек, Лъмли — каза за Малтрейвърс лорд Саксингъм, когато пристигнаха при него. — Що се отнася до Флорънс, никога не я чувствам по-близо до себе си, отколкото когато се приберем у дома след полунощ и я занимавам с моите собствени мисли или с нещастните ми коне. Между другото, бих желал да обядвате с мен идната събота.
— Събота ли? За нещастие тогава съм ангажиран с чичо си.
— О, той се е отнесъл много добре с теб.
— Да.
— Господин Темпълтън добре ли е?
— Така мисля.
— Както дамите биха желали да е? — прошепна лордът.
— Не, слава богу!
— Добре, ако старчето би могло да те направи свой наследник, ние бихме помислили още веднъж върху титлата.
— Драги мой лорде, почакай! Имам една молба. Напиши два реда по този повод като загатнеш деликатно каквото е нужно.
— Никакви писма. Писмата винаги излизат във вестниците.
— Но предпазливо ги напиши тогава.
— Ще помисля. Лека нощ.
Част VII
I
Лъмли Ферърс беше един от малцината хора в света, които действат по широка, обмислена и организирана система. Когато беше на двадесет и една години си беше казал: „Младостта е сезонът за развлечения; успехите на средната възраст и богатствата на напредналата възраст не могат да компенсират една младост, прекарана в неприятни мъчения“. Съобразно това правило той беше решил да не се отдава на каквато и да е професия. И, обичайки пътешествията и бидейки с неспокоен темперамент, той се беше отдал в странство на всякакви развлечения, каквито умереният му доход би могъл да осигури. Доходът му се изразходваше повече на континента, отколкото у дома в Англия, и именно на континента той пътешестваше постоянно. Сега, след като прищевките и страстите на младостта бяха задоволени, и узрял от едно разнообразно и изчерпателно познаване на хората, неговите силни умствени способности се развиха и се централизираха в амбиция, която подхождаше на неговата природа, и той действаше също по определен и методичен план на поведение, който изпилваше до подробности. Имаше малко или нищо в себе си, което да се изпречи на сухите му теории чрез противоречия в практиката, понеже не беше обуздан от принципи и беше направляван от малко вкусове. А нашите вкусове са често тъй силни пречки, каквито се явяват и принципите ни. Поглеждайки върху английското общество, Ферърс видя, че на неговата възраст, с едно двойствено положение, нямайки нищо, което да рискува, за него е необходимо да захвърли всички свойства на характера на един скитник и едно момче.
„Няма нищо почтително в хубавите жилища и коли — си каза Ферърс (себе си считаше за най-голям доверител!) — и нищо установено. Те са за един живот от днес за утре. Човек не чувства съществуванието си, ако не плаща наеми и данъци и няма сметка при месаря.“
Според това схващане, той се настани удобно, без да каже нито дума на никого, в голяма къща на една от онези тихи улици, които имат претенции, че притежателите на къщите им не желаят да блестят с високо положение — улици, в които ако имате хубава къща, предполага се, че това е защото сте в състояние да имате именно такава. Той обърна особено внимание къщата да бъде точно на почтена улица. И избра улица „Джордж Велики“.
Тук отсъстваха нещата, които обикновено се срещат в жилищата на самотните мъже. Нямаше никакви украшения и кабинетни картини в тъмните приемни стаи на Лъмли. Той купи всичката стара мебел от наемателя, който го предшестваше. Тя се състоеше от пердета в тъмен цвят, столове, канапета и кресла, които имаха почтен и тържествен вид, вследствие на натрупалия се върху тях прах и тяхната двайсет и пет годишна възраст. Единствените предмети, на които обърна внимание, бяха една много дълга маса за хранене, която можеше да събере двадесет и четири души, и един нов скрин.
„Не зная — каза си той, — но забелязвам, че всички почтени семейни хора вършат това. Трябва да има някакво значение. Ще открия тайната постепенно.“