В тази къща Ферърс се настани с две слугини на средна възраст и с един прислужник, когото избра от куп кандидати, защото изглеждаше особено добре охранен.
След като се беше установил по този начин и след като беше казал на всекиго, че наемният договор за къщата е за шестдесет и три години, Лъмли Ферърс направи едно малко изчисление на вероятните си разходи, които, добре направлявани, намери, че може да възлязат на около една четвърт повече от обикновения му доход.
„Ще взема част от своя капитал — каза си той, — и ще направя опит с него за пет години. Ако сметката ми накрая не излезе и не ми бъде от полза, тогава или трябва да не се живее заради хората, или Лъмли Ферърс е много по-тъп, отколкото се мисли.“
Господин Ферърс изучи всестранно характера на чичо си, както разумен спекулант изучава качествата на една мина, в която има намерение да вложи капитала си. Много от сегашните му действия бяха преднамерени с цел въздействие върху чичото и върху света въобще. Той видя, че колкото повече може да постигне за себе си, не една шумна светска репутация, а добра, трезва и съществена сигурност, толкова повече ще е подобно мнението на Темпълтън за него, и толкова повече ще се увеличи вероятността той да бъде направен наследник на чичо си — разбира се, ако госпожа Темпълтън не отмени това с брачни туземни маслинени клончета. Тази последна опасност обаче изчезна постепенно с течение на времето поради различни причини. И, следователно, Ферърс помисли, че е разумно да се впусне в играта, на която се осмеляваше да разчита. Имаше едно нещо обаче, което смущаваше много неговото спокойствие. Темпълтън, въпреки че беше груб и строг в своето държане към съпругата си, беше очевидно привързан към нея. И над всичко питаеше силна обич към заварената си дъщеря. Грижеше се тъй много за здравето, възпитанието и малките й детински развлечения, като че ли беше не само неин родител, но изобщо много добър родител. Не можеше да търпи да я види сърдита или лишена от нещо. Беше изключително внимателен и методичен с нея. Малкото момиче от своя страна беше нежно и възхитително приятно. То увеличаваше очарователността си и обаятелността на детинските си навици с всеки изминат ден. Темпераментът й беше мил и приятен и дори многото ласки към нея, които понякога й се даваха безразборно, даваха още повече възможност да се види нейната признателна й нежна натура. Може би отмерената доброта на една по-резервирана любезност щеше да се доведе до разваляне на такава натура, чийто инстинкти са склонни към изискване и възвръщане на много обич. Тя беше растение, което при слабо слънце би изстинало и увехнало. Но под една некапризна и незаоблачена слънчева светлина, нейното сърце придоби луксозно разцъфтяване и най-мило разположение.
Всички, дори и тези, които обикновено не обичат деца, се възхищаваха от това очарователно създание, освен господин Лъмли Ферърс.
Беше му известно колко често се случваше някой богаташ, оженил се в напреднала възраст, да остави всичко на някоя млада вдовица и децата й, веднъж привързал се към тях. И той добре чувстваше, че много малко може да разчита на чувствата на Темпълтън към него. Реши, следователно, доколкото е възможно, да отчужди чичо си от младата му жена, надявайки се, че щом влиянието на жена му отслабне, това на детето ще се намали също. И така очакваше да се издигне в суетността и амбицията на Темпълтън в ролята на съюзник, който ще може да го осигури с липсващата обич. Започна да преследва тази двойна цел с голямо изкуство и умение. Най-напред се помъчи да спечели доверие и симпатии у меланхоличната и нежна майка. И постигна пълен успех в това, тъй като тя беше неопитна и неподозрителна. Сърдечните му маниери и почтителното му внимание подпомагаха изкусността, с която отстраняваше от нея влиянието на лошото разположение на господин Темпълтън върху нея. Веселостта, в която обикновено се намираше състоянието на неговия дух, придаваше жизнерадост на иначе донякъде мрачната къща. Клетата дама започна да се радва на неговите посещения и да вярва в неговото приятелство. Може би тя чувстваше задоволство, когато се прекъсваше интимността между нея и един строг и необщителен съпруг, който не изпитваше съчувствие към тъгите, от каквото и естество да са те, които я обземаха и търсеше грешки у нея, където можеше.
Следващата стъпка в политиката на Лъмли беше да насочи оръжието на суетността на Темпълтън против жена му, като постоянно опреснява съзнанието му за жертвата, която е направил с женитбата си, и за евентуалния положителен ефект от това, че би постигнал всичките си желания, ако беше направил един по-разумен избор. Като наблягаше постоянно и възможно най-правдоподобно върху този тъжен момент, той възбуди раздразнителността у Темпълтън и тя подейства на всичките му мисли, включително на тези за неговите стремежи. Обаче, за голямо учудване и недоволство на Лъмли, докато Темпълтън охладняваше към жена си, той все повече се привързваше към детето. Лъмли не беше помислил достатъчно върху жаждата и копнежа за привързаност у повечето човешки сърца. И Темпълтън, въпреки че не беше точно от тези хора, които обичат, имаше някои отлични качества: въпреки, че ако обръщаше по-малко внимание на общественото мнение, той не би боледувал за един перски сан, този негов разяждащ стремеж, както и стремежа за светост, произлизаха от едно болезнено почитание към желанието за светски почести и уважение, които чувстваше, че само способностите му не могат да му доставят. Но в дъното на душата си той беше един добродушен човек — милостив към бедните, снизходителен към слугите си и притежаваше желанието да обича и да бъде обичан, което е едно от нещата, с които атомите на вселената са циментирани и хармонизирани. Ако госпожа Темпълтън проявяваше любов към него, той би упорствал срещу всичката дипломация на Лъмли, би се утешавал при нея от всички светски неприятности и би бил един добър и дори предан съпруг. Но тя очевидно не го обичаше, въпреки че беше приятна, търпелива и съобразителна съпруга. А дъщеря й го обичаше — обичаше го тъй много, почти както обичаше майка си. Умен и проницателен, какъвто беше Лъмли, той никога не можа да разбере напълно тази слабост, както я наричаше. Защото ние никога не можем да познаваме хората напълно, освен ако имаме съвършени симпатии към тях във всичките им прояви на чувствата; а Природата не беше довършила напълно Лъмли Ферърс, като му беше отказала възможността да се грижи за каквото и да е друго нещо, освен за себе си.