Малтрейвърс писа няколко писма на Дьо Монтен. Писмата на Дьо Монтен утешиха Малтрейвърс за загубата на малкото подходящи за него приятели. Французинът беше станал сега известен и с високо положение човек. И неговата преценка за Малтрейвърс беше по-приятна за последния, отколкото биха били шумните одобрения на тълпата. Но през всичкото това време неговата суета биваше задоволявана и любопитството му — възбуждано от неспирната кореспонденция на тази невидима жена, която никъде не успяваше да открие. Тази кореспонденция (ако може да бъде наречена така, защото се водеше само от едната страна) вече продължаваше от доста дълго време. Нейният тон напоследък се беше изменил — беше станал по-тъжен и по-подчинен — говореше се за лъжовността, както и за наградите на славата, и с един замах на истинското женско чувство често се наблягаше повече на пленителността на утешителното отпадане, отколкото на ликуващите победи. Във всички тези писма имаше едно безспорно засвидетелстване на висок интелект и силни чувства. Те предизвикваха силен и остър интерес у Малтрейвърс, въпреки че интересът му не беше така силен, че да подтикне в него желанието да открие изпращача и да го обича. В по-голямата си част те бяха преизпълнени с иронията и горчивината на мъжкия дух, за да бъде очарован някой, който счита, че нежността е същината на женската сила. Характер говореше в тях не по-малко от ум и сърце, а той беше от тези мъже, които обичат жените да бъдат женствени, за да им се възхищават.
„Чувам често да се говори за вас — непознатата пишеше в едно от тези странни писма, — и аз ставам почти сърдита при мисълта дали могат да предполагат глупаците, че са в състояние да ви хвалят или корят. Как се гнуся и мразя този мизерен свят, в който живеем, и въпреки това желая да служа и да го командвам! Слабо противоречие, женствен парадокс! О, хиляди пъти е за предпочитане да избягаш от низостите на изкушенията му и жалките му награди! Ако пустинята беше мястото, където вие живеете, и имахте нужда от мен, като от водоносец, аз бих се отказала от всичко — богатство, ласкателство, репутация, женственост — и бих дошла да ви служа.
Някога аз се възхищавах от вас заради гения ви. Болестта се е развила в мен и сега почти ви обожавам такъв, какъвто сте изобщо. Виждала съм ви, Малтрейвърс, често, без да подозирате за моите погледи. Сега ви разбирам по-добре. Ние не можем да съдим за хората по техните книги и дела. Потомството не може да знае нищо за съществата от миналото. Хиляди никога ненаписани книги, хиляди никога неизвършени дела, са в очите и устите на малцината по-велики от стадото. В този хладен и разсеян ваш поглед, в това бледо и гордо чело аз чета презрение към пречките, което е достойнство за онзи, който вярва в целта. Но очите ми се изпълват със сълзи, когато ви наблюдавам! Вие сте натъжен, вие сте самотен! Ако неуспехите не ви изтезават, успехите не ви издигат. О, Малтрейвърс, жена, каквато съм аз и живееща в един тесен кръг, дори аз, знам, че да имаш по-благородни желания и по-възвишени цели от тези на другите, значи да се откажеш от будния живот и да се отдадеш на болезнени и меланхолични сънища.
Влезте повече в света, Малтрейвърс, влезте повече в света или го напуснете изцяло. Вие трябва да излезете срещу неприятелите си. Те се увеличават, те се засилват. Вие сте извънредно спокоен, извънредно бавен в стъпките си към наградата, която трябва да бъде ваша, за да се задоволи моето нетърпение, да се задоволят вашите истински приятели. Бъдете по-малко чист в амбициите си, за да можете много по-бързо да бъдете полезен. Глинените крака, след всичко, достигат най-бързо в надбягването. Дори Лъмли Ферърс ще ви задмине, ако не внимавате.
Защо продължавам да пиша така? Вие обичате друга, но въпреки това не падате по-долу от идеала, който бих могла да обичам — ако някога обичам някого. Вие обичате… както и да е… няма значение.“
II
Господин Темпълтън не получи перската титла, и въпреки че не получи пряк отказ, нито направи постъпки пред висшестоящите инстанции, беше започнал да става мрачен. Той имаше голямо парламентарно влияние, богатство и прочее. Министрите бяха силни, но не искаха да губят досегашни поддръжници — примерът на напускане е заразителен. В града, който Темпълтън по-рано представляваше, и който той сега почти командваше, през една ваканция изведнъж се яви кандидат на опозиционна партия и започна борба между двамата. За учудване на партията на Темпълтън той не посочи никакъв кандидат, остави интересите си незащитени и това предизвика паника. Лорд Саксингъм отиде незабавно при Лъмли и му каза: