— Драги мой, какво е това? — какви намерения може да има чичо ти? Ние ще изгубим това място — то е едно от силните ни места.
— Защо така всички се отнесохте много зле с чичо ми? Аз действително съжалявам за това, но не мога да направя нищо.
— Ех, това проклето перство! Ще го задоволи ли това и нищо друго?
— Нищо друго…
— Значи трябва да го има.
— Но май вече е много късно.
— Ха! Така ли мислиш?
— Ще оставиш ли тази работа на мен?
— Разбира се. Ти си чудно умен човек и ние всички те ценим.
— Седни и пиши каквото ти продиктувам, драги милорде.
„Драги господин Темпълтън,
Ние силно желаем да имаме вашето парламентарно влияние в С…, изразено чрез вашия род като най-добри защитници на администрацията, на която вие правите чест с вашата поддръжка. Същевременно особено желаем да изразим нашето доверие в принципите ви и нашата признателност за подкрепата ви.“
— Горчива подкрепа! — измърмори лорд Саксингъм.
Ферърс продължи:
„И така, като такъв, с когото връзките ми позволяват свободата, нека поискам от вас нашият роднина господин Ферърс да бъде поставен веднага като кандидат…“
Лорд Саксингъм захвърли перото на масата и започна да се смее продължително:
— Отлично, Лъмли, отлично! Много чудно, че това не ми дойде на ум по-рано.
Лъмли отвърна важно:
— Моля, продължавай, драги ми лорде.
„Сигурни сме, че вие не бихте могли да имате друг представител, който по-вярно да защитава вашите принципи и нашия интерес. И още две думи: перства ще бъдат създадени вероятно напролет, и съм сигурен, че с удоволствие ще бъде посрещнато вашето име от Негово Величество. Титлата, разбира се, ще премине в наследство на вашите синове, а ако нямате такива — към внука ви.
— Ето, пиши на плика „Частно и поверително“ и го изпрати незабавно до вилата на чичо ми.
— Това ще бъде направено, драги ми Лъмли. И то ме задоволява тъй много, както и теб. Действително си човек, на когото може да разчитаме. Мислиш ли, че ще бъде уредено?
— Нямам никакво съмнение в това.
— Добре тогава, довиждане. Лъмли, ела при мен, когато всичко е уредено, Флорънс е винаги доволна, когато те види. Казва, че никой не й доставя повече удоволствие. И аз съм сигурен, че това е една рязка хвалба, защото тя е едно странно момиче.
Лорд Саксингъм се оттегли.
„Флорънс била едва ли не щастлива да ме вижда! — каза си Лъмли, поставяйки ръцете си отзад, и започна да крачи напред-назад из стаята. — Вторият план започва да ми се усмихва зад напредващата сянка на първия. Ако мога да отстраня другите, обикалящи около моята братовчедка, докато бъда в положение да се предложа аз, тогава ще имам най-голяма победа в трите царства. Кураж, храбри ми Ферърс, кураж!“
Беше късно вечерта, когато Ферърс пристигна във вилата на чичо си. Той свари госпожа Темпълтън да седи до пианото в салона. Влезе тихо. Тя не го чу и продължи да свири. Гласът й беше тъй приятен и богат на топлота, че той се спря да послуша с възхитено учудване. Често, както сега, той идваше на гости, и беше станал вътрешен човек в къщата. Но никога не беше чувал госпожа Темпълтън да свири друго, освен черковни мелодии, а тази беше популярна мелодия. Забеляза, че чувствата най-после надвиха гласа й.
Тя изведнъж прекъсна свиренето и се обърна. Лицето й беше много тъжно, и Ферърс остана поразен. Той обикновено не беше любопитен за нещата, които не го засягаха отблизо, но сега почувства любопитство към тази меланхолична и красива жена. В нейния поглед се четеше такова себеотрицание, което говореше за някакъв траен спомен на горчиво минало; едно преждевременно съкрушено сърце говореше в очите й, в усмивката и изнурените й и нерадостни стъпки. Но тя изпълняваше ежедневните си леки задължения със спокойна и съвестна редовност, което показваше, че тъгата по-скоро потискаше отколкото смущаваше мислите й. Ако товарът й беше тежък, навикът изглежда я беше примирил да го носи безропотно. И чувствата, които Ферърс сега забеляза отразени в нежните й и хармонични черти, бяха от такова естество, каквото той само веднъж беше видял преди — първата вечер, когато поезията, която е ключът на паметта, очевидно беше открила гънка, спохождана от тъжни и смутени духове.