— А, драга госпожо — каза Ферърс, като тръгна към нея, когато видя, че е забелязан. — Вярвам, че не ви обезпокоих. Посещението ми е в неподходящо време, но къде е чичо ми… къде е той?
— Той беше из града през целия ден и каза, че ще вечеря навън. Очаквам го всеки момент.
— Вие като че ли се мъчихте да отстраните усещането за неговото отсъствие. Мога ли да ви помоля да продължите свиренето. Рядко съм чувал такъв приятен глас и толкова съвършено свирене. Вие трябва да сте се учили при най-добрите италиански професори.
— Не — каза госпожа Темпълтън с леко зачервяване на изящните си страни, — учих се, когато бях млада при един учител, който много обичаше музиката и чувстваше дълбоко. Но той не беше чужденец.
— Ще ми изпеете ли пак тази песен? Вие придавате на думите красота каквато никога досега не съм откривал в тях. А те са, както и мелодията, от един мой приятел, когото господин Темпълтън не обича — Малтрейвърс.
— Негови ли са? — каза госпожа Темпълтън, разчувствана.
— Чудно е, че не знаех досега. Това е много странно!
— Кое е странно?
— Че в музиката и поезията на вашия приятел има един изказ, който ми е близък и прилича на думи, които съм чувала преди години! Млад ли е този господин Малтрейвърс?
— Да, още е млад.
— И, и…
Тук госпожа Темпълтън беше прекъсната от влизането на съпруга й. Той държеше в ръката си писмото от лорд Саксингъм — още неотворено. Изглеждаше нажален, но това беше обичайно негово състояние. Ръкува се студено с Лъмли, поздрави с глава жена си, направи забележка за огъня, седна на един удобен стол и каза:
— И така, Лъмли, мисля, че сбърках като послушах съвета ти относно този нов избор. Виждам от днешните вестници, че наскоро ще има нови перски длъжности. Ако бях проявил активност в полза на администрацията, може би щях да ги накарам поне от срам да бъдат признателни.
— Мисля, че бях прав, драги мой — отговори Лъмли. — Обществениците стават признателни по-често от тревога, отколкото от срам. Сигурните гласове, подобно на старите приятели, са най-ценени, когато мислим, че ще ги загубим. Но какво е това писмо в ръката ти?
— О, някоя молба, предполагам.
— Извинявай, то има официален вид.
Темпълтън си постави очилата, повдигна писмото, разгледа адреса и печата, отвори го бързо и след като го прочете, възкликна:
— Дай си ръката, внуче; работата е наред. Аз ще имам перството. Ти си бил прав. Ха, ха! Драга женичке, ти ще бъдеш една лейди, помисли за това, не се ли радваш? Защо не се усмихваш? Къде е детето? Къде е, питам?
— Легна си, мили — отговори госпожа Темпълтън полууплашено.
— Легна ли си? Трябва да отида да я целуна. Легнала ли си е? Запали тази свещ, Лъмли! — господин Темпълтън позвъни на звънеца. Слугата влезе и той се обърна към него: — Джон, кажи на Джеймс, че първата му работа утре сутринта е да отиде при Бакстър и му каже да не боядисва колата ми, докато не съобщя. Трябва да отида да целуна детето, действително трябва.
— Детето — измърмори Лъмли, подавайки свещта на чичо си, а той се отдалечи, Ферърс се обърна към огъня. — Какво, по дяволите, има то общо с тази работа? Очарователно малко момиче. Всъщност, обичам вашето дете, госпожо. Как го обичам! Чичо ми е привързан към него. Нищо чудно в това!
— Действително я обича много — каза госпожа Темпълтън с въздишка, която изглежда излизаше от дълбините на сърцето й.
— Симпатизираше ли й той преди да се ожените двамата?
— Да, мисля, че да.
— Нейният собствен баща не би я обичал повече.
Госпожа Темпълтън не отговори, запали своя свещ, пожела на Лъмли лека нощ и излезе от стаята.
„Изглежда подозрително — помисли си Ферърс. — Но не, това не може да бъде. Няма нищо, което да клони към подозрителност у старчето. А, невероятно — той идва.“
Темпълтън влезе. Очите му бяха влажни.
— Как е младото ангелче, скъпи? — попита Ферърс.
— Тя ме целуна, въпреки че я събудих. Децата обикновено се разсърдват, когато ги събудим.
— Така ли? Миличката. Добре, драги. Значи бях прав. Сега мога ли да видя писмото?
— Ето го.
Ферърс придърпа стол до огъня и прочете собственото си произведение със задоволството на анонимен автор.
— Колко добродушно! Колко смислено. Колко деликатно изразено. Едно двойно благоволение. Но може би то още не изразява твоите желания?
— В какъв смисъл?