— Предполагам, че бяхте в камарата, господин Малтрейвърс? — каза Флорънс.
— Да, за кратко време.
— Обичате ли живота там?
— Той е възбуждащ.
— И тази възбуда е от благороден характер…
— Едва ли може да се нарече така, страхувам се, че то е завист към нашите приятели, непочтеност към нашите неприятели, готовност да се припишат на другите най-долни подбуди, така че целите може би са велики, но средствата са много долнопробни.
— Знаех, че мислите така — каза Флорънс, като се изчерви доста.
— Знаехте? — учуди се Малтрейвърс. — Не бих могъл да си помисля, че е възможно да ви интересуват такива незначителни тайни.
— Вие не постъпихте справедливо към мен тогава — отговори Флорънс с една злъчна, но полумъчителна усмивка, — защото… но аз имах намерение да бъда нахална.
— Но продължавайте.
— Защото… тогава… аз не предполагам, че вие може да бъдете несправедлив към себе си.
— О! Вие ме считате за превзет и надменен, така обикновено се говори за мен, и вие имате право, може би да вярвате.
— Дали е имало някога някой, който да не съзнава собствените си достойнства? — запита Флорънс гордо. — Тези, които нямат вяра в себе си, имат достатъчен резон за това.
— Искате да излекувате рана, която сте причинили — отговори Малтрейвърс, усмихвайки се.
— Не, това което казах, беше оправдание за мен, както и за вас. Вие нямате никаква нужда от думи, които да ви защитават. Вие сте мъж и можете да понесете всяка надменност като цар: „Бог е моето право“. По отношение на вас, делата могат да подкрепят претенциите, но аз съм жена — грешка на природата…
— Но кои успехи, каквито един мъж може да постигне, донасят тъй бързи и чувствителни награди, като спечелените от една красива жена, от която се възхищават всички!
— Това е непривлекателна участ.
— Какво? Нима да се командват и да се притежават като роби тези, които се мислят за вечни лордове, е непривлекателна власт? Ако е така, на коя власт трябва да се завижда?
Госпожица Флорънс се обърна бързо към Малтрейвърс и го изгледа с големите си черни очи, като че ли искаше да прочете в самото му сърце. Тя отново се обърна, като леко се изчерви и намръщи.
— Има нещо подигравателно в извивката на устните ви — каза тя.
Преди Малтрейвърс да може да отговори, съобщиха за вечеря, и един чуждестранен посланик подаде ръка на Флорънс. Малтрейвърс слезе в столовата, мислейки повече за Флорънс Лейсълс, отколкото когато и да е по-рано.
Тъй се случи, че той седна срещу младата господарка на къщата (лорд Саксингъм, както е известно беше вдовец, а госпожица Флорънс беше единственото му дете). Малтрейвърс беше изпаднал в едно от онези настроения, в които душата търси да изнесе на повърхността интелектуалните дарби и придобивки на човека. Той разговаряше на общи теми, но изведнъж, като обърна очите си към Флорънс, за да привлече вниманието й по един въпрос, върху който разискваха, той забеляза че погледът й е обърнат към него с такова изражение, което прекъсна неговата веселост и го хвърли в любопитни и объркани мисли. В този поглед имаше усърдно и сърдечно възхищение, но то беше смесено с толкова много скръб, че възхищението губеше красноречието си. Малтрейвърс, като забеляза това, по-скоро беше натъжен, отколкото поласкан.
След вечерята, когато Малтрейвърс отиде в приемната зала, видя, че там е пълно с обикновената навалица от добро общество. В един ъгъл откри Кастручио Цезарини, свирещ на китара, прикрепена през рамото му с панделка. Италианецът свиреше и пееше добре. Много млади дами се бяха събрали около него, между които и Флорънс. Малтрейвърс обичаше музиката, но погледна на свиренето на Кастручио като на неприятно изпълнение. Той имаше особена идея за достойнството на таланта. Така например, и той познаваше добре музиката, и имаше мелодичен глас, който би хвърлил салона във възторг, обаче по-скоро би предпочел да бъде панаирджия, отколкото да се задоволи с „бравото“ на един приемен салон. Той беше един от гордите и най-малко суетните хора в света. Но Цезарини би събрал целия свят да го види как изпълнява най-обикновени мелодии, нали винаги мислеше, че свири добре.
— Красиво! Божествено! Очарователно! — извикаха младите дами, когато Цезарини спря и Малтрейвърс забеляза, че хвалбите на Флорънс бяха по-усърдни от тези на останалите, и че черните очи на Цезарини изпускаха искри, а бледните му бузи пламтяха с необикновен блясък, Флорънс се обърна към Малтрейвърс, а италианецът следейки очите й, се намръщи.