— Това не е точно необходимото нещо — каза Ферърс, след като прочете два пъти писмото, — но все пак може да ни послужи някога като силна карта в ръцете ни. Ние ще го запазим.
Той заключи писмото в писалищната си маса и Цезарини скоро забрави за неговото съществуване.
V
Малтрейвърс не се видя с Флорънс в разстояние на няколко седмици. През това време Лъмли Ферърс направи своя дебют в парламента. Строго придържайки се в плана си да действа по обмислена система, Ферърс не започна, както повечето обещаващи нови членове, с блестяща първа реч. Макар че беше смел, бърз и готов, той не беше красноречив и знаеше също, че при случай, когато се изискват големи речи, големите топове искат огъня да бъде техен. Но той говореше често, късо и смело, с весел вид. Той беше човекът, когото един министър би накарал да каже това, което други не биха желали да кажат. Той правеше това с голямо безстрашие, което отстраняваше всичко, наподобяващо лош вкус. Скоро стана известен оратор в парламента. Между него и Малтрейвърс сега съществуваше видимо отчуждение. Ърнест гледаше на стария си приятел като на студен и лицемерен авантюрист, докато Ферърс, виждайки, че приятелят му не може сега да му бъде от полза, с удоволствие беше склонен да премахне една безполезна интимност. Даже той си мислеше, че е разумно да предизвика скарване с него, което смяташе за най-доброто средство да се отстрани един предполагаем съперник от дома на благородния му роднина лорд Саксингъм. Но не му се представи никакъв удобен случай. Лъмли имаше запазени достатъчно грубости и сарказми в резерв, които щеше да употреби, ако някога му се случеше да има нужда от тях.
Сезонът, както и сесията, бяха към своя край. Малтрейвърс получи настойчива покана от Кливлънд да прекара една седмица във вилата му, където щяло да има много приятни хора. Малтрейвърс имаше желание да прекара известно време на чист въздух и затова нареди да изпратят багажа и любимите му книги в Темпъл Гроув, а в началото на август замина и той самият за там.
От няколко седмици не беше получавал нищо от неизвестната си кореспондентка, която продължаваше да му пише близо две години. Докато тези мисли преминаваха през главата му, той беше поразен от красотата на едно момиче на около единадесет години, което вървеше край пътя с една придружаваща го жена. Казахме, че той беше поразен от красотата му, но това е неправилно изразено — той беше по-скоро очарован от изражението на лицето му, отколкото от съвършенството на чертите, една очарователност, която беше неизразимо привлекателна за него. В тази очарователност имаше чудновата невинност и топла нежност. Ние всички си изработваме един идеал, когото желаем за наш земен господар и някак си капризно премерваме и утвърждаваме възхищението си от живите образи, според това този идеал повече или по-малко съвпада, или се приближава към тях. Красота, която не съвпада с бляновете на нашето въображение, може да спечели само нашата хладна почит. Докато един поглед, една черта, въобще нещо, което се смесва дори отдалеч с портрета, който носим у себе си, има привлекателност, особена за нашите очи и разпалва чувство, което почти изглежда че принадлежи само на паметта. Малкото момиче, което Ърнест гледаше, излъчваше точно тази невероятна хармония, която съвпадаше с неговите понятия за красивото. Момичето срещна очите, отправени към него — блестящи и красноречиви, каквито бяха, с един безстрашен и неподозиращ нищо поглед. С детински бърз и необуздан импулс, детето посочи на придружителката си блестящата черна грива на гордия и красив арабски кон на Ърнест.
Между Малтрейвърс и това дете, което беше предмет на неговото възхищение, се случи едно малко приключение, което направи така, че да се фиксира в паметта му тази кратка среща. Години след това момичето помнеше както обстоятелствата на приключението, така и чертите на Малтрейвърс. То носеше една от онези големи сламени шапки, които изглеждат тъй хубави върху главите на децата, а горещината го беше накарала да развърже панделките си. Когато при една извивка на пътя полето стана по-открито, изведнъж се появи вятър и отнесе шапката почти до копитата на коня на Ърнест. Детето естествено направи скок напред, за да хване шапката, но се подхлъзна по склона, който беше доста стръмно издигнат над пътя й нададе вик от болка. Да слезе от коня, да вземе шапката и да я върне на притежателката й, за Ърнест беше работа за един момент. Бедното момиче си беше изкълчило глезена и се облягаше на прислужницата за помощ. Но когато то видя загрижеността и почти тревогата по лицето на непознатия, направи усилие да се овладее, нещо необикновено за нейната възраст, и с една принудена усмивка го увери, че не е много пострадала, че се чувства съвсем добре.