— О, госпожице — каза прислужницата, — сигурна съм, че сте много зле. Драга моя, колко ще бъде сърдит господарят! Но това не стана по моя вина, нали така, уважаеми господине?
— О, не, не беше по твоя вина, Маргарит, не се плашете. Татко няма да ви укори. Сега съм много по-добре. — Казвайки това, момичето се опита да върви, но усилието беше напразно — пребледня още повече и сълзите потекоха по бузите му.
Много странно беше, но Малтрейвърс никога досега не се беше чувствал по-покъртен. Сълзи се появиха в очите му. Той копнееше да вземе момичето и да го носи на ръце, но странният му вид на напрегната смиреност му забрани това. Прислужницата може би очакваше да стане така. Обаче след известна пауза тя взе детето, което, засрамено от сълзите си и почти победено от болки, сгуши главата си на гърдите на жената. Малтрейвърс тръгна до нея, а умният му и добре дресиран кон го следваше на известно разстояние и, от време на време спирайки се, се навеждаше да откъсне с уста по няколко листа от живия плет.
— О, Маргарит! — каза малката госпожица. — Не мога да търпя, действително не мога повече.
И Малтрейвърс забеляза, че Маргарит беше оставила куцото краче да увисне неподпряно, тъй че болката действително трябваше да е едва поносима. Той не можа да се въздържи повече.
— Вие не сте достатъчно силна, за да я носите — каза той остро на слугинята и в следващия момент малката госпожица беше в ръцете му.
О, с каква нежност я носеше той! И беше тъй щастлив, когато тя обърна лицето си към него и, усмихвайки се, му каза, че сега почти не чувства болки. Ако би могъл да се влюби в дете на единадесетгодишна възраст, то Малтрейвърс в случая би трябвало вече да си каже: да, аз съм влюбен. Той сниши гласа си до шепнене и изливаше всичките утешителни и успокоителни изречения с едно естествено красноречие на хората, обичащи деца. Ърнест Малтрейвърс беше от тях — той ги разбираше и им симпатизираше; самият той имаше много от детинското под грубата и студена обвивка на гордата си резервираност. Най-после стигнаха до една къща. Маргарит запита дали господарят и господарката са у дома и изглежда остана възхитена от това, че не са. Ърнест настоя да занесе товара си през градината до къщата, която, както в повечето вили в предградия, беше на близко разстояние от оградата. Получавайки най-уверителни обещания, че веднага ще бъде повикана хирургическа помощ, той беше принуден да се задоволи с поставянето на болната на едно канапе в приемната. Тя му благодари мило и го увери, че се намира в удобно положение, с такъв нежен глас, че на него му се прииска целият свят да може да я целуне. С това тя беше завършила победата си над него. Целуна я, но по ръката, уверявайки се сам, че никой кавалер не е целувал ръката на дамата си с по-голяма почтителност. Тогава, за първи път, госпожичката се изчерви и като че ли за първи път почувства, че ще дойде ден, през който няма да бъде повече дете! Защо ли се случва това? Може би защото това е една ера в живота — първият знак на една нежност, която въодушевява и подтиква към почит, не към фамилиарност.
„Ако някога се влюбя — си каза Малтрейвърс, докато мушкаше с шпорите коня си по пътя, — действително мисля, че това ще бъде в това възхитително дете. Чувствата ми са по-големи от тази любов от пръв поглед, по-големи от всякакво вълнение, което красотата някога ми е причинявала. Алис, Валери… не. Първата гледка към тях не ги предизвика. Но каква глупост е това — едно дете на единадесет години; та аз наближавам трийсетте!“
Образът на младото момиче започна да преследва Малтрейвърс. Преследването продължи много дни, докато промяната на мястото, сериозните мисли на зрялата му възраст и над всичко една серия от ангажиращи обстоятелства, за които ще се разкаже по-нататък, постепенно заличиха това странно, но възхитително впечатление. Той научи обаче, че господин Темпълтън беше собственик на къщата, където беше отнесена младата госпожица. Тогава писа на Ферърс, за да му опише случката, и го запита за положението на пострадалата. От отговора му научи само, че тя е оздравяла и си е заминала с господин и госпожа Темпълтън за Брайтън за промяна на климата и почивка сред морски въздух.
Част VIII
I
Вилата на Кливлънд беше пълна с лица, наричани обикновено приятни. Между тях беше и Флорънс Лейсълс. Разумният и доста възрастен човек винаги беше съветвал Малтрейвърс да не се жени твърде млад. Обаче той не искаше от него да отлага този важен момент от живота до безкрайност, когато вече разцвета на сърцето и чувствата му премине. Мислеше подобно на старите законодатели, че тридесетте години са възрастта, в която човек трябва да направи избора си, и че заедно с разума на възмъжаването трябва да се смеси и страстта на младостта. И той виждаше, че Малтрейвърс действително се нуждае от истинските радости на семейния живот. Разбираше също, че никоя друга жена не би могла да симпатизира повече на възгледите на Малтрейвърс, както и да оцени характера му, отколкото надарената и блестяща Флорънс Лейсълс. Кливлънд гледаше снизходително на ексцентричността на нейните мисли и поведение — ексцентричност, за която той мислеше, че ще се разтопи бързо под влияние на привързаността и любовта, които обикновено извършват голяма промяна у жените. Там, където те са силно и интензивно почувствани, правят дори и най-упоритите характери да се отпуснат и приспособят към чувствата и навиците на своя любим.