Когато престана да говори, тя тръгна и излезе на верандата. От трептенето на гласа й Ърнест почувства, че тя беше говорила така, за да прикрие или потуши сълзите си.
— Въпреки това — каза той, следвайки я, — има един вид по-отдалечени приятели, от които госпожица Флорънс Лейсълс не може да се откаже, колкото и да иска. Между най-долните от този вид, нека ми бъде позволено да се наредя аз. Хайде, присвоявам си привилегията да съветвам: нощният въздух е един лукс, в който вие не сте се впускали.
— Не, не, той само ободрява и успокоява. Вие ме разбирате погрешно. Моята болест не е такава, която се лекува с тихото небе и спящите цветя!
Малтрейвърс очевидно не беше влюбен във Флорънс, но не можеше да не чувства, че напоследък беше под прякото влияние на нейните редки и изобилни лични и умствени дарби. И той хранеше към нея силен и дори изпълнен със симпатии интерес — самата откровеност, с която той беше свикнал да й говори, многото прилики, които имаше между него и един ум, тъй естествено силен и тъй богато култивиран, вече бяха установили тяхното запознанство върху интимна почва.
— Не мога да ви възпра, госпожице Флорънс — каза той, полуусмихнат, — но съвестта ми няма да позволи да бъда ваша съучастница. Аз ще потърся лорд Саксингъм да го изпратя при вас.
Флорънс, лицето на която беше обърнато настрана от него, изглежда не го чу.
— А вие, господин Малтрейвърс — каза тя, обръщайки се бързо, — вие… имате ли приятели? Чувствате ли, че има не обществени, но частни симпатии и длъжности, за които животът е по-скоро една довереност, отколкото едно притежание?
— Госпожице Флорънс! Нямам приятели, вярно е. Най-близък ми е Кливлънд. Но близостта, която има правата на господство над нашето съществувание — аз не я познавам. Може би това е щастие. Научил съм се да се осланям на собствената си душа и да не търся другаде тръстики, за които да се хващам, тръстики, които вятърът може да прекърши.
— О, това е една твърде студена философия. Вие можете да се отдадете на нейната мъдрост. Когато само умът е зает, можете да се задоволите с гордостта на стоицизма, но има моменти, когато сърцето се събужда като от сън — събужда се като уплашено дете, за да се почувства само и в мрак.
Ърнест мълчеше. И Флорънс продължи с променен глас: — Този разговор е странен и вие може да ме мислите действително за една дива, волна, романтична личност, както хората са били склонни да ме наричат. Но ако живея дълго… аз… пфу! Животът отрича амбицията на жените.
— Ако една жена като вас, госпожице Флорънс, никога не би любила, тя ще бъде такава, в която вие може би ще намерите тази най-благородна от всички амбиции: амбицията, чувствана най-много от жените — амбицията, насочена към друг!
— Да! Но аз никак няма да любя — каза Флорънс и лицето й пребледня, огряно от лунната светлина, — но може би — прибави тя, — ще мога да позная благословията на приятелството. — И приближавайки се до Малтрейвърс тя постави ръката си с едно свободно движение върху рамото му. — Любовта, за която казвате „неземна“, не би ли била добре заместена от приятелството? За нас няма опасност да се влюбим. Вие не сте толкова суетен, за да очаквате това от мен, а аз, знаете, съм кокетка. Нека бъдем приятели, довереници, поне докато вие се ожените или аз дам на друг правото да контролира приятелството ми и монополизира тайните ми.
Малтрейвърс се сепна. Чувството, което Флорънс отправи към него, макар и с други думи той някога беше отправил към Валери.
— Хората — каза той, целувайки ръката, която още стоеше на рамото му, — хората ще…
— О, вие мъжете! Хората, хората! Всичко нежно, всичко честно, всичко благородно, възвишено и свято, трябва да бъде нагодявано и осакатявано, за да се приспособи към правилата и мерките на хората! Хората! Роб ли сте на „хората“? Не мразите ли тяхната празнота, тяхното методическо лицемерие?
— Да, мразя и ме отвращава тази суета на човечеството, която се нарича „хората“, и не желая да бъда неин роб!
Малтрейвърс беше стоплен от възбудата на освободените чувства, отдавна и внимателно прикривани. И макар обикновено тъй спокоен и себевладеещ се, той изля страстно всичките си бурни мисли, които, колкото и да регулираме и прикриваме, дебнат дълбоко в душите на всички ни момента, в който да се излеят — мисли, които преобладават в най-издигнатите натури, и принадлежат на истини, които добродетелта не смее да каже на глас. Никога в очите на Флорънс Лейсълс Малтрейвърс не беше изглеждал тъй величествен: оковите, които свързваха силните криле на неговия дух, бяха разкъсани, и цялата му душа се виждаше и издигаше като нещо, което е избягало от робство, което се издига към небето и чувства, че е свободно.