— Тези приятни и възвишени разговори — каза той, — колко добре са успели да вмъкнат Природата в изкуството! Всичко изкуствено изглежда тъй естествено в тях. Даже чувстват с такава точност, която изглежда се движи по-добре от самото сърце. Тези хубави чувства, тези деликатни отношения на мадам Дьо Севине към дъщеря й, колко приятни са те. Но някак си аз не мога да ги считам най-малкото за майчински. Какъв завършек на едно майчинско писмо е този елегантен комплимент: — Songezque de tous le coeurs ou vousregnez, il ny en aucun ou votre empire soit si bien établi que dans lu mien. Аз едва ли мога да предположа, че лорд Саксингъм може да ви пише така, госпожице Флорънс.
— Не, действително — каза Флорънс, усмихвайки се. — Нито бащите, нито майките в Англия обичат комплиментите. Но аз си признавам, че обичам да се запазва някаква галантност дори при най-близките отношения. Защо да не пренасяме въображението във всичките си чувства.
— Едва ли мога да отговоря на този въпрос — каза Кливлънд, — но мисля, че това би разрушило реалността. Аз по-скоро съм привърженик на старата школа. Ако ми се случеше да поискам чехлите си, струва ми се, бих счел за досадно, ако след като ги получа трябва да кажа хубави думи в замяна.
Докато разговаряха така и Флорънс продължаваше да поддържа своята страна на въпроса, те минаха през малка горичка. Тя ги отведе към ръкав от реката, който разкрасяваше полето, и със спокойната си и сенчеста мрачност контрастираше с по-оживените места на околността. Тук ненадейно се срещнаха с Малтрейвърс. Той се движеше край реката, очевидно погълнат от мисли.
— Ха, най-мислещият Джон! — каза Кливлънд. — Какъв ли нов морал замисляш в нашата гора на Ардените?
— О, радвам се, че ви виждам. Бих желал да се съветвам с теб, Кливлънд. Но преди това искам да уверя вас, госпожице Флорънс, че моите скитания не бяха изцяло безплодни: приемете един подарък от мен — една дива роза, която намерих в най-гъстата част на гората. Розата не е опитомена. А сега, Кливлънд, две думи с теб.
Флорънс пожела да се оттегли, но Малтрейвърс каза:
— Извинете, нямам тайни от вас в тази работа, или по-скоро в тези работи, понеже би трябвало да се разискват две такива. На първо място, госпожице Флорънс, онзи беден Цезарини, когото познавате и обичате… Не, не се изчервявайте…
— Изчервих ли се? Тогава това е било поради припомнянето на един стар ваш упрек…
— Но справедлив! Е, добре, няма значение. Той е такъв, от когото винаги съм се интересувал. Болезнеността на темперамента му само увеличава загрижеността ми за бъдещата му съдба. Получих едно писмо от Дьо Монтен, негов зет, който изглежда е сериозно загрижен за Кастручио. Той иска от него да напусне Англия веднага, като единственото средство за оправяне на обърканите му сметки. На Дьо Монтен се е удал случай да му издейства една дипломатическа длъжност, нещо, което друг път може да не се случи, но какво да се прави? Сигурен съм, че той няма да ме послуша — той гледа на мен като на заинтересован съперник за слава.
— Мислиш ли, че притежавам достатъчно хитро красноречие? — попита Кливлънд. — Не, и аз също съм автор. Хайде, мисля, че госпожицата трябва да бъде неприятният посредник.
— Той има дарби и заслуги — каза Малтрейвърс умолително. — Няма нужда от нищо друго, освен от време и упражнения, които да го отвикнат от навиците му. Ще се потрудите ли да го спасите, госпожице Флорънс?
— Защо не? Ще се видя с него, когато отида в града. Но как така, господин Малтрейвърс, проявявате такъв интерес към един…
— Който не ме обича, искате да кажете. Но той ще ме обича някой ден. Освен това му дължа голяма признателност. С неговите по-слаби качества мнозина биха го нападнали и нека прибавя също, че семейството му изисква доста от мен.
— Вие вярвате в чистотата на сърцето му и в непокътнатостта на честта му? — попита Кливлънд.
— Действително, вярвам. Тези са неизменните качества на поета.
Малтрейвърс говореше разгорещено. И влиянието му върху Флорънс се отразяваше фатално върху нейната оценка за Кастручио, която първоначално беше висока, но напоследък се беше доста разклатила. Тя се беше видяла с него три или четири пъти в промеждутъка от време от получаването на извинителното му писмо и той й изглеждаше по-скоро мрачен, отколкото провален. Но в нея имаше чувство за наранена суета.
— А сега — продължи Малтрейвърс, — относно втората точка на разговора ни. Но тя е политическа — дали няма да дотегне на госпожица Флорънс?
— О, не, към политиката никога не съм равнодушна. Тя винаги ме изпълва с въодушевление или презрение в зависимост от тези, които действат с нея. Моля, продължавайте.