Флорънс заплака. Лорд Саксингъм също беше много развълнуван и неговите очи се просълзиха. Може би ще бъде преувеличено, ако кажем, че паричната част на това, което се предложи, го спечели на нейна страна, главно начинът, по който се заговори за нея, смекчи сърцето му. Той навярно си помисли, че е по-добре да има една щастлива и признателна дъщеря като съпруга на селски джентълмен, отколкото една мрачна и непризнателна дукеса.
Няма значение, но преди лорд Саксингъм да започне да приготвя тоалета си, обеща да не прави никакви пречки на женитбата. Всичко, което искаше в замяна, беше да изминат поне три месеца преди да стане женитбата, а това щяха да изискват и адвокатите. След това съгласие Флорънс се оттегли, блестяща и красива като цветята. Никога не беше мислила по-малко за красотата си и никога не беше изглеждала по-очарователна от тази щастлива вечер. Но Малтрейвърс беше блед и замислен. Напразно Флорънс търсеше да срещне погледа му по време на вечерята, която й се стори непоносимо дълга. След това те се срещнаха и разговаряха доста дълго. Красотата на Флорънс започна най-после да дава ефект върху сърцето на Ърнест.
Би било забавно да се чуе краткия разговор между лорд Саксингъм и Малтрейвърс, когато последният посети една вечер лорда в стаята му. За голямо учудване на лорд Саксингъм, Малтрейвърс не каза нито една дума за покорните претенции върху ръката на госпожица Флорънс. Студено, сухо и почти надменно той направи формално предложение. („Като че ли той ми правеше най-високата чест с вземането на собствената ми дъщеря, красавицата на Лондон, с петдесет хиляди годишно“ — така по-късно лорд Саксингъм каза на Ферърс). Но това беше Малтрейвърс! Лордът беше объркан и разтревожен. Той се ужаси от изражението на лицето и вида на бъдещия си зет. Лордът дори не спомена нищо за споразумението относно времето, което беше направил с дъщеря си. Той помисли, че е по-добре да остави на Флорънс да уреди този въпрос. Те се ръкуваха студено и се разделиха. Малтрейвърс отиде след това при Кливлънд и съобщи всичко на възхитения стар човек, чийто поздравления бяха тъй пламенни, че Малтрейвърс си помисли, че би било грях да не се счита за най-щастливия човек в света. Вечерта той написа отказа си за предложеното му назначение.
На следващия ден лорд Саксингъм отиде, както обикновено в канцеларията си на „Даунинг стрийт“ и на Флорънс и Ърнест се удаде случай да се скитат из полето сами.
Там се изказаха тези признания сладки както да се говорят, така и да се слушат. Тогава Флорънс говори за ранните си години, за своя самостоятелно формиран ум, за сънищата и мечтите си. Умът й работеше в комбинация с чувствата — освободен от действията и без присъствието на светски допир — и така спомагаше за извеждане на Поезията, дъщерята на страстта и мисълта. От тук, преди реалните грижи за съществуването да ги наобиколят, младите, които са по-способни, са почти винаги поети. И Флорънс беше поетеса. В подобни умове първата книга въплъщава техните най-скъпи и възлюбени чувства и идеи и създава почтителен и дълбок ентусиазъм. Самотната, горда и меланхолична душа на Малтрейвърс, която проличаваше във всичко негово, стана за Флорънс като откривач на тайните на собствената й натура. В нея се появи един интензивен и мистериозен интерес към човека, ума на когото упражни такава доминираща власт над нейния. Тя се запозна с неговите стремежи, с неговата кариера. Стори й се, че вижда симетрия и хармония между действителното съществувание и дишащия гений. Въобрази си, че разбира това, което изглеждаше черно и тъмно за другите. Този, когото беше усещала само насън, стана за нея един никога неотсъстващ приятел. Неговата амбиция, неговата репутация, бяха за нея като собствено притежание. Така, най-после, в лудостта на младежката си романтичност, тя започна да му пише. И без да се опасява от някакво откриване и да очаква някакъв резултат, веднъж навикът възприет, той се превърна за нея в странен лукс. Най-после тя го опозна и той не разруши илюзиите й. Суетата й стана помощница на въображението. Най-после двамата се срещнаха в къщата на Кливлънд. Разговорите им ставаха все по-невъздържани. Приятелството им се установи и тя откри, че съзнателно е плела щастието си като се е отдала на своите блянове. Въпреки това, дори тогава тя вярваше, че Малтрейвърс я обича, въпреки своето мълчание по темата за любовта. Маниерите му, думите му, говореха за неговия интерес към нея. Гласът му винаги биваше нежен, когато се обръщаше към жени, понеже в него имаше много от старата рицарска почит и нежност към женския пол. Както става обикновено, беше естествено тя да счете, че това се отнася лично до нея — тя, която преминаваше през света, за да омайва и побеждава. Вероятно голямото й богатство и общественото й положение допринасяха за известно възпиране на деликатната гордост на Малтрейвърс — тя мислеше така, вярваше в това, въпреки че чувстваше опасността си, и собствената й гордост най-после беше поставена в тревога. В такъв един момент тя влезе пак в ролята на неизвестната кореспондентка и писа на Малтрейвърс писмо, адресирано до дома му. Имаше намерение да отиде в Лондон, за да го пусне, знаейки, че оттам той ще го получи по-бързо. В писмото тя говореше за неговото посещение у Кливлънд, за неговото отношение към нея. Тя го окуражаваше — ако я обича, да го признае, а ако не — да избяга. Писмото беше написано изкусно и красноречиво. В нея имаше желание да ускори собствената си съдба и тогава, с писмото до гърдите си, се беше срещнала с Малтрейвърс. Читателят вече знае останалото. Нещо от всичко това изчервяващата се и щастлива Флорънс сега откри. И когато завърши с изказването на своя нежен женски страх, че е била твърде смела, чудно ли е, че Малтрейвърс, притискайки я до гърдите си, почувства благодарността и възхитената суета, които изглеждаха дори на него като любов.