— А кои са белезите, мой мъдри Лъмли? — попита Флорънс с принудена усмивка.
— Как, на първо място, несъмнено би трябвало да се отбележи, той никога не снема поглед от теб — с когото и да разговаря, с каквото и да е зает. Погледът му неспирно се насочва към твоите очи.
Флорънс въздъхна и се огледа. В другия край на стаята нейният любим разговаряше с Кливлънд и очите му въобще не се обръщаха да я потърсят.
Ферърс изглежда не забеляза това практическо противоречие на неговите думи и продължи:
— Между другото, сигурно цялото му положение е променено. Челото му е изгубило спокойната си величественост, а дълбокия му глас — уверения си, спокоен тон. Не е ли станал той смирен, объркан и гневен човек, живеещ само върху твоята усмивка, сърдит, ако погледнеш към друг, натъжен, ако устните ти са по-малко усмихнати, изпълнен с ужас, съмнения и трептящо вълнение — роб на една сянка и вече не господар на себе си? Такава е любовта, която ти разпалваш и такава е любовта, на която Малтрейвърс е способен, понеже съм го виждал да я засвидетелства на друга. Но — прибави бързо Лъмли, и като че ли боящ се да не би да е казал твърде много, — лорд Саксингъм ме търси, за да играем вист. Заминавам утре. Ти кога ще бъдеш в града?
— През седмицата — каза клетата Флорънс механично и Лъмли се оттегли.
В следващия момент Малтрейвърс, който беше по-наблюдателен, отколкото изглеждаше, отиде при нея.
— Драга Флорънс — каза той нежно, — изглеждаш бледна. Боя се, че тази вечер не ти е добре.
— Това е за първи път, когато забелязвате, че съм добре или зле. Но няма значение.
— Драга моя Флорънс. Защо държите този тон? По какъв начин съм ви обидил? Да не би Лъмли да е казал…
— Нищо не е казал, освен хвалби по отношение на вас. О, не се страхувайте, вие сте един от тези, за които всички говорят добре. Но не ме карайте да ви задържам тук! Нека отидем при нашия хазяин — оставили сте го сам.
Флорънс не дочака отговор, нито Малтрейвърс се опита да я задържи. Той изглеждаше обзет от мъка, и когато тя се обърна да види погледа му, надявайки се да забележи в него, че се упреква, тя видя, че си беше отишъл, Флорънс стана напрегната и неспокойна. Не знаеше какво говори и започна да се смее истерично. Тя обаче излъга Кливлънд като го накара да повярва, че е във възможно най-доброто си настроение.
След известно време тя стана и премина през всички стаи. Сърцето й беше с Малтрейвърс, но той не се виждаше никъде. Най-после тя влезе в зимната градина и го забеляза през отворения прозорец да се разхожда бавно, със скръстени ръце, по осветената от луната поляна. В сърцето й се породи кратка борба между гордостта и любовта на жената. Последната победи и тя отиде при него.
— Извинете, Ърнест — каза тя, като подаде ръката си, — аз съм виновната.
Ърнест целуна хубавата й ръка и каза трогателно:
— Флорънс, вие имате власт да ме наранявате. Въздържайте се от упражняването й. Не си въобразявайте, че в разправите между влюбени има някаква сладост…
— Казах ви, че съм много взискателна, Ърнест, и че вие няма да ме обичате тъй много, когато ме опознаете по-добре.
— Но вие излязохте съвсем грешен пророк, Флорънс. Всеки ден, всеки час аз ви обичам все повече. Това е по-добре, отколкото някога съм мислил, че бих могъл. Ще бъда откровен — отначало не ви обичах, но сега вие бързо придобивате власт над мен. Тази власт е по-голяма, отколкото умът ми може да допусне. Но внимавайте, ако моята любов е действително едно притежание, което вие желаете, гледайте да не въоръжите ума ми против вас. Флорънс, аз съм горд човек. Самото ми съзнание за по-приятен контакт, който вие бихте могли да създадете, ме прави по-малко смирено любещ, отколкото други биха могли да бъдат към вас. Аз не бих бил достоен за вас, ако не бях устойчив към себеуважението си.
— Да — каза Флорънс, в сърцето на която тези думи намериха място, — простете ми този път. Аз няма да си простя тъй скоро.
Ърнест я притисна до сърцето си и почувства, че с всичките си грешки тази жена, за която се боеше, че не би могъл да направи тъй щастлива, колкото жертвите й към нея заслужаваха, ставаше много мила. В сърцето си той знаеше, че тя не беше тази, която ще го направи щастлив. Но това не беше неговата мисъл — това беше неговият страх. Нейната любов беше изкоренила всяка мисъл за себе си от тези великодушни гърди. Оставаше му единствената загриженост да може да й се отплати.
Двамата продължаваха да се разхождат по поляната мълчаливи и замислени, Флорънс беше меланхолична, но сякаш благословена.