Кливлънд се обърна със сълзи на очи и промърмори: „Да бъдат благословени!“
Нямаше човек в компанията, който да не се присъедини към благословията му.
Флорънс почувства една отпадналост при напускането на това място, тъй свято и със скъпи спомени.
— Кога ще бъдем пак тъй щастливи? — каза тя, като се обърна да погледне към пейзажа, който, весел от цветята, храстите и светлата английска зеленина, се усмихваше зад тях като градина.
— Ще се постараем да направим старата ми къща и мрачните й сенки, такива, че да ни напомнят за тези хубави гледки, моя мила Флорънс.
— О! Опиши ми вашето място. Ще живеем главно там, нали? Аз съм сигурна, че ще го обичам много повече от Маредън Корт, което е името на този голям куп от сводове и колони по най-изтънчен вкус на Ванбург, и който скоро ще бъде твой.
— Страхувам се, че никога няма да разполагаме с твоята могъща свита в залите и ъглите на Бърли — каза Ърнест, като се усмихна.
След това започна да описва старото си място с една приятна гордост на човек от добър род на селски джентълмен. Флорънс слушаше. И те правеха планове, подобряваха, чертаеха карта на бъдещето. От тази тема преминаха на друга, еднакво интересна за Флорънс. Работата, с която Малтрейвърс беше зает, трябваше да свършат ръцете, на печатарите, Флорънс се забавляваше с догадки относно критиката, която щеше да предизвика. Тя беше сигурна, че всичко, което й беше харесало, не би направило впечатление на тълпата. Никога не би повярвала, че някой ще разбере Малтрейвърс, тъй както тя го разбира. Времето излетя неусетно докато стигнаха до тази част на пътя, където се случи приключението на Ърнест с дъщерята на господин Темпълтън. Малтрейвърс се спря изведнъж, когато си спомни мястото, и се огледа загрижено и въпросително. Но хубавото видение не можеше да се види пак. И каквото впечатление да предизвикваше мястото, то постепенно изчезна, когато навлязоха в предградията на голямата столица. Двама други господа и една млада дама на тридесет и три години (почти бяхме забравили за тях) бяха в компанията, но те имаха тактичността да се движат малко назад през по-голямата част от пътуването, и младата дама, която беше остроумна и кокетка, намираше с какво да забавлява и двамата кавалери.
— Ще дойдеш ли у нас тази вечер? — попита Флорънс смирено.
— Боя се, че няма да мога. Имам няколко неща за уреждане преди да напусна града за Бърли, което трябва да направя идната седмица. Три месеца, моя най-мила Флорънс, едва ли ще бъдат достатъчни, за да се направи Бърли да изглежда добре при поздравяването на новата си господарка. Вече съм повикал най-добрите майстори за платнени работи и украшения, с които да се съветвам как можем да направим Аладинския дворец годен за посрещането на новата принцеса. И на адвокати. Накратко, очаквам да съм съвсем зает. Но утре, в три часа, ще бъда при теб и ще можем да излезем на езда, ако времето е хубаво.
— Сигурно — каза Флорънс, — но ето Цезарини, колко див и променен изглежда той!
Малтрейвърс обърна погледа си в посоката, в която Флорънс показа и видя Цезарини да излиза от една уличка с носач зад себе. Носачът носеше няколко книги и един куфар. Италианецът, който говореше и жестикулираше като че ли не на себе си, не ги забеляза.
„Бедният ми Кастручио — помисли си Малтрейвърс. — Изглежда напуска квартирата си. Досега вероятно е изхарчил последните си пари, които му изпратих. Трябва да го намеря и да допълня припасите му.“
— Не забравяй — каза той на глас, — да се видиш с Цезарини и да настоиш пред него да приеме поканата, за която говорихме.
— Няма да забравя. Ще се видя с него утре преди да се срещнем. Но това е една мъчителна работа, Ърнест.
— Аз я допускам. Уви! Флорънс, ти му дължиш известни обяснения. Той без съмнение някога е мислел, че може да си внушава известни надежди, суетата на които, поради невежеството му за английския свят и чуждестранния му произход, не му е дала възможността да изпитва подозрения.