— Аз няма да вярвам на нищо друго, освен на това, което видят собствените ми очи. Дайте ми го.
— Чакайте тогава: при две условия. Първо — да ми обещаете тържествено, че няма да кажете на Малтрейвърс без мое съгласие, че сте видели това писмо. Не мислете, че се страхувам от неговия гняв. Не! Но в смъртната среща, която ще последва, ако ме издадете, вашият характер ще изглежда паднал най-ниско в очите на света и дори за мен няма да се говори, че наистина съм действал с чест, изпълнявайки вашето желание. Предупреждавам ви, докато има още време, да не смятате, че се заменя любовта с алчност. Обещайте ми.
— Обещавам ви… обещавам ви най-тържествено.
— Второ, да ме уверите, че няма да настоявате да задържите писмото, а веднага ще ми го върнете.
— Обещавам ви. Сега…
— Вземете писмото.
Флорънс сграбчи и бързо прочете фаталния документ. Умът й се замая, погледът й се замъгли, в ушите й започна да звънти някакъв шум на вода. Прилоша й от силно вълнение, но прочете достатъчно. Писмото беше писано в отговор на Кастручио от миналата вечер. В него се признаваше, че нейния характер не е обичан. Изказваше се невъзможността тя да бъде обичана. В писмото имаше нещо повече от загатване за търговския характер на неговите чувства. Да, дори там, където изпълваше сърцето си с любов, тя не беше обичаната и възлюбена жена, беше Флорънс богатата и от големия род, наследницата.
Светът, който беше построила върху вярата и сърцето на Малтрейвърс, се разруши под краката й.
Писмото падна от ръцете й.
Цялото й тяло започна да се гърчи; зъбите й затракаха, страните пребледняха като платно.
— О, боже! — извика Цезарини, ужилен от угризение на съвестта. — Говорете, говорете, Флорънс! Аз сгреших. Забравете това омразно писмо! Аз съм лъжец, лъжец!
— Лъжец ли? Не, не, аз помня какво ми каза той. Той, тъй умен и голям познавач на човешкия характер, ми каза, че има вяра във вас, че вашата чест и сърце са непокварени. Това е вярно. Благодаря ви. Избавихте ме от една ужасна съдба.
— О, госпожице Флорънс, мила моя… толкова скъпа. Въпреки това, би ли било… Уви, тя не ме слуша — измърмори Кастручио, докато търкаше ръце и се разхождаше напред-назад из стаята.
Най-после тя спря срещу Цезарини, изгледа го право в лицето, върна писмото му без да каже нито дума и посочи вратата.
— Не, не, не искайте още от мен да ви напусна — каза Цезарини, треперещ от разкайващо се вълнение, въпреки че беше вън от себе си от завистлива ярост заради любовта й към съперника.
— Приятелю, отивайте си — каза Флорънс с особен, подчинен и мек тон в гласа. — Не се бойте от мен, аз имам повече гордост в себе си, отколкото дори обич. Но има известни борби в сърцето на една жена, които тя никога и на никого не може да изкаже, никога, освен на една майка. Бог да ми е на помощ, аз нямам никого!… Отивайте си… Когато се срещнем следващия път, ще бъда спокойна.
Тя си подаде ръката докато говореше.
Италианецът се спусна на колене, целуна ръката й конвулсивно и, опасявайки се, че ще може да има още вяра в себе си, изчезна от стаята.
Той не беше изминал много път, когато Малтрейвърс дойде на кон. Когато слезе от коня си, той погледна към прозореца и изпрати с ръка целувка към Флорънс, която стоеше там и наблюдаваше неговия съперник с чувства, действително много по-различни от тия, каквито той предполагаше. Той влезе в стаята леко и весело.
Флорънс не се помръдна да го посрещне.
Той се приближи и взе ръката й.
Тя веднага я отдръпна с потреперване.
— Не се ли чувствате добре, Флорънс?
— Добре съм.
— Какво искате да кажете? Защо се отдръпвате от мен?
Флорънс фиксира погледа си в него. Очите й буквално блестяха. Устните й трепереха от презрение.
— Господин Малтрейвърс, най-после ви познавам. Разбирам какви са чувствата, с които искате едно свързване между нас. О, боже! Защо, защо съм била така прокълната с тия богатства. Защо съм била създадена за размяна и търговия, за алчност и низки амбиции? Вземете богатството ми… вземете го, господин Малтрейвърс, понеже това е, което цените. Бог знае, че мога да го захвърля лесно. Но оставете нещастницата, която тъй дълго сте лъгали, и която сега, въпреки че е нещастница, се отказва от вас и ви мрази!
— Госпожице Флорънс, правилно ли чувам? Кой ме е обвинил пред вас?
— Никой, господине, никой… Не бих повярвала на никого. Нека бъде достатъчно това, че съм убедена, че нашият съюз не може да бъде щастлив за никого от нас. Не ми задавайте повече въпроси. Всякакви разговори между нас са завинаги прекъснати!