— Ако можеш да се ръкуваш с мен, Лъмли, ти си невинен, и аз съм направил грешка спрямо теб.
Лъмли се усмихна и сърдечно стисна ръката на стария си приятел.
Когато той слезе по стълбите, Малтрейвърс го последва и тъкмо когато Лъмли извиваше към улица Кързън, колата бързо го отмина и в светлината на лампите той видя бледото и строго лице на Малтрейвърс.
Валеше слаб, пронизваш дъжд. Беше една от тези неприятни нощи, чести за Лондон към края на есента, Ферърс обаче, безчувствен към времето, вървеше бавно и замислено към къщата на своята братовчедка. До сега всичко отиваше в негова полза, макар че той беше неспокоен и смутен. Неговата съвест беше достатъчно изпитана за всякакво угризение, както от лекотата, тъй и от силата на неговата натура. И сега, когато Малтрейвърс беше премахнат, той вярваше в познанията си за човешкото сърце, и в гладката привидност на маниерите си, за да реализира най-после с ръката на госпожица Флорънс амбицията си. Той не разчиташе на нейната обич, а на нейната злоба, на нейното желание за отмъщение. „Когато една жена си въобрази, че е презряна от мъжа, когото обича, първият мъж, който се появи, трябва наистина да е много несръчен флиртовач, ако не я спечели.“ Така мислеше Ферърс, но въпреки това той беше смутен и неспокоен. Истината трябва да се каже. Способен, смел, презрителен какъвто беше, неговият дух се предаваше пред този на Малтрейвърс. Той се боеше от лъва в тази натура, разбуден справедливо. Неговият характер имаше в себе си нещо женствено, нещо безпринципно, а този на Малтрейвърс беше строг и мъжествен. Той признаваше превъзхождащото достойнство и беше препълнен от ужас при мисълта за един гняв и отмъщение, които чувстваше, че заслужава, и от които се страхуваше до смърт.
Когато постепенно обаче духът му се съвзе и придоби обичайната си гъвкавост, той дойде близо до къщата на лорд Саксингъм и веднага до един ъгъл от улицата неговата ръка беше сграбчена. За негово голямо учудване в увитата фигура той позна Флорънс Лейсълс.
— Добри небеса! — извика той. — Възможно ли е това? Ти сама из улиците, в този късен час и в такава нощ! Колко неблагоразумно!
— Не ми говори, аз съм почти луда сега. Не можех да почивам, не можех храбро да посрещна тишината, още по-малко лицето на баща ми. Не можех! Но бързо, какво каза той? Какво извинение дава? Кажи ми всичко, ще се хвана и за сламката!
— А това ли е гордата Флорънс Лейсълс?
— Не, това е унижената Флорънс Лейсълс. Аз свърших с гордостта, говори ми!
— О, каква скъпоценност е такова сърце! Как може той да го отхвърли?
— Отрича ли той?
— Той не отрича нищо. Каза, че се радва, дето е избегнал, такъв беше изразът му, една женитба, за която сърцето му не е ангажирано. Той е недостоен за теб, забрави го!
Флорънс потрепери и когато Ферърс я хвана под ръка, той усети че ръката й, която беше без ръкавица, е ледена.
— Какво ще си помислят слугите? Какво извинение можем да дадем? — каза Ферърс, когато стигнаха до вратата на къщата.
Флорънс не отговори, но докато вратата се отваряше, каза тихо:
— Аз съм зле… зле — и увисна на ръцете на Ферърс след като припадна.
Светлината блесна пред нея.
Лицата на лакеите говореха за тях с неприкрито учудване.
С голямо усилие Флорънс се съвзе, защото нейната гордост не беше още свършила, премина коридора с обикновените си горди стъпки, бавно се изкачи по широките стълби и достигна до самотата на своята стая, за да падне безчувствена на пода.
Част IX
I
Беше хубав декемврийски следобед, когато Лъмли Ферърс излезе от дома на лорд Саксингъм. Прозорците на третия етаж бяха леко отворени. В къщата имаше болест.
Лицето на Лъмли беше необикновено сериозно и дори доста тъжно.
„Тъй млада и тъй красива — промърмори на себе си той. — Ако някога съм обичал жена, вярвам, че съм обичал точно нея. Тази любов трябва да бъде моето извинение… Разкайвам се за това, което направих, но не можех да предвидя, че една чисто любовна хитрост ще има такива резултати. Метафизикът е бил много прав като е казал: «Ние симпатизираме само на чувствата, които познаваме». Едно малко разочарование от любов не би ми навредило много. Странно, че то й навреди така. Аз останах без никакво щастие. И прося от стария Темпълтън извинение. Лорд Варгрейв изглежда ми е сърдит. Той не хареса идеята да се оженя за Флорънс, когато му намекнах за това. Спомена, че го разочаровам в някои негови очаквания. Не мога да отгатна какво иска да каже. Освен това правителството беше предложило онзи пост на Малтрейвърс, вместо на мен. Фактически моята звезда не се намира в процес на изгряване. Бедната Флорънс, действително бих дал твърде много за нея, за да я видя здрава и възстановена! Извърших злодейство, но съм мислил, че това е само хитрост. Но всъщност съжалението е страстта на глупака. Боже! Говорим за глупаци и ето Цезарини!“