— Разбира се! — каза Цезарини мрачно.
— Довиждане тогава — каза Лъмли докато се качваше на коня и след няколко минути изчезна.
Докато Лъмли скочи от коня при вратата на чичо си, безредието и шумът на това място му направи голямо впечатление. Тук обикновено строгото око на господаря запазваше спокойствие и тишина, тъй съвършени, като че ли всичко вървеше по часовник. На зелената морава старите жени, които биваха заети с почистването на пътеките, бяха събрани на куп, клатеха главите си зловещо и коментираха с объркан шепот. В коридора една слугиня се беше подпряла на метлата си.
— Как е той?
— Господарят ми е по-добре, господине. Мисля, че е проговорил.
В този момент едно младо лице, подуто и зачервено от плач, погледна от стълбите надолу. В следващия момент Евелин се втурна запъхтяна в коридора.
— О, ела горе… ела горе, Лъмли. Той не може да умре в твое присъствие. Ти винаги изглеждаш тъй пълен с живот! Той не може да умре, ти не мислиш, че той ще умре. О, вземи ме с теб, те не искат да ме пуснат да отида при него!
— Мълчи, скъпото ми малко момиче, мълчи. Последвай ме тихо, така.
Лъмли стигна до вратата, почука тихо и влезе.
Евелин също се промъкна незабелязано, или поне не я спряха.
Лъмли изтегли настрана завесите. Новият лорд лежеше на леглото си: главата му беше подпряна с възглавници, очите му — широко отворени със стъклен, но не безчувствен поглед, лицето му беше страшно изменено.
Лейди Варгрейв коленичеше от другата страна на леглото, с едната си ръка държеше тази на съпруга си, а с другата му поставяше компреси. Сълзите падаха без хълцане и звук, бързо и често по бледото й лице.
Двама доктори разговаряха близо до прозореца. Един аптекар приготвяше лекарства на една маса. Две от най-възрастните прислужници стояха близо до лекарите, като се мъчеха да дочуят какво се говори.
— Скъпи чичо, как си? — попита Лъмли.
— А, ти си дошъл — каза умиращият със слаб, но ясен глас, — това е добре, имам да ти кажа много неща.
— Но не сега… не сега… ти не си достатъчно силен — каза съпругата умолително.
Докторите отидоха до леглото.
Лорд Варгрейв махна с ръка и повдигна главата си.
— Господа — каза той, — чувствам, че смъртта бърза към мен. Необходимо е, докато съм в съзнание, да говоря с внука си. Сега удобно ли е? Ако отложа, сигурни ли сте, че ще имам друго време?
Докторите се спогледаха.
— Драги лорде — каза единият от тях, — ако поговорите с внука си, това може би ще облекчи и успокои ума ви, а след това може да заспите.
Болният се съгласи. Единият от лекарите се приближи до Лъмли и го извика настрана.
— Трябва ли да изпратим за адвоката на лорда? — прошепна лекарят.
„Аз съм законният наследник!“ — помисли си Лъмли и каза на лекарят:
— Защо, не, драги господине. Не, мисля че няма нужда, освен ако той не изяви желание да го види. Без съмнение чичо ми трябва да е уредил вече работите си. Какво е положението?
Докторът поклати глава и каза:
— Ще ви кажа, господине, след като излезете от стаята на лорда.
— Какво си говорите там? — извика болният, остро и сърдито. — Опразнете стаята, искам да остана сам с внука си.
Докторите изчезнаха, старите жени неохотно ги последваха. Изведнъж малката Евелин изтича и се хвърли на гърдите на умиращия човек, плачейки така, като че ли сърцето й ще се пръсне.
— Бедното ми дете! Милото ми дете! Моето, моето мило! — издума лорд Варгрейв, прегръщайки я със слабите си ръце. — Бъди благословена! И бог ще те благослови!
Той се обърна с много нежен глас към съпругата си:
— Ако това са последните думи, които изказвам към теб, нека те да изразят всичката благодарност, която чувствам към теб, за дълга, изпълнен най-свято. Ти не си ме обичала, вярно е, и когато бях здрав и горд, чувството за това често ме караше да съм несправедлив към теб. Аз съм бил един жесток съпруг, ти си понасяла много, прости ми!
— О, не говори така. Ти си се държал много по-благородно и много по-добре към мен, отколкото съм заслужавала. Колко много ти дължа аз! Колко малко съм направила в замяна на това, което направи за мен!
— Не мога да понеса това. Остави ме, мила, остави ме. Аз може да живея още, надявам се, че може, не искам да умра. Излез… излез… и ти, детето ми, излезте.
Лорд Варгрейв целуна малкото създание, увиснало на шията му, със страстна обич, и след това, предавайки я на майка й, се отпусна изтощено върху възглавницата.